Сега Еф, слаб и несигурен, държеше едно мощно немъртво същество, нетърпимо горещо на пипане, пълно с ядна сила и глад. Сега не стоеше нагазил до колене в хладната калифорнийска рекичка, нито пък слизаше от минивана, за да улови някаква си градска змия. Наистина беше в опасност. Можеше да долови как мускулите му поддават. Силата му чезнеше. Да... да - искам да се предам...
И слабостта го разгневи. И помисли за всичко, което беше загубил - Кели, Нора, Зак, целия свят - и дръпна силно с първобитен крясък, разкъса трахеята и изтръгна якия хрущял. Челюстта се счупи и се откачи едновременно под натиска на кирливия му палец. Струя кръв и червеи шурна напред, а Еф се дръпна назад, ловко ги избегна, затанцува като боксьор извън обсега на противника си.
Вампирът се плъзна о стената и стана, пъшкаше, сдраните му гуша и врат висяха и кървяха обилно. Еф отбегна един удар, вампирът се дръпна на няколко стъпки, свистеше и виеше лигаво - странен слаб звук като от патица. Еф го залъга отново, но сега създанието изобщо не се подведе. Еф тъкмо го беше въвлякъл в някакъв ритъм, когато той се скова на място, а след това побягна.
Ако някога на Еф му паднеше сгода да състави списък с правила за бой, то някъде в челото му би написал: „Никога не преследвай вампир, който бяга.“ Никога нищо добро не излизаше от това. Догонването на вампира не носеше никакво стратегическо предимство. Той надаваше сигнал за тревога, недоловим за човешкото ухо. През последните две години вампирите бяха развили свои стратегии за координирани нападения. Ако един вампир побегне, това беше или тактика за забавяне на противника, или направо капан.
Въпреки това Еф, в яда си, постъпи както не трябваше. Взе мечовете си и последва вампира през фоайето до врата с надпис „Стълби“. Гневът и особената жажда за какво да е отмъщение го накараха да блъсне вратата и да изтича два етажа нагоре. Тогава женският вампир излезе от стълбището, заскача по коридора, а Еф го последва с дългите мечове в ръце. Вампирът сви наляво, после надясно, стигна до друго стълбище и се завтече един етаж нагоре.
Заедно с умората, у Еф се върна и здравият разум. Съгледа женския в далечния край на коридора и усети, че той се бави, чака го, иска да се увери, че Еф го е видял да завива зад ъгъла.
Спря. Това не можеше да е капан. Той едва що се беше появил в болницата; нямаше време за клопки. Следователно единствената друга причина вампирът да го поведе в такава безнадеждна гонитба беше...
Еф влезе в най-близката стая и приближи прозореца. По стъклото се стичаше мазен черен дъжд, градът долу беше скрит зад леещата се мръсна вода.
Видя тъмни фигури, които можа да определи като тела, да препускат по тротоарите от отсрещните сгради. Заляха улицата под него. Още и още, иззад ъглите и през вратите, като пожарникари при тревога, прииждаха към входа на болницата.
Еф отстъпи. Телепатичният призив наистина беше успял. Един от архитектите на съпротивата на човеците, доктор Ефраим Гудуедър, е затворен в болницата Белвю.
Станцията на метрото на Двадесет и осма улица
Нора стоеше на ъгъла на Парк авеню и Двадесет и осма улица, дъждът тропаше по качулката на мушамата й. Знаеше, че трябва непрестанно да се движи, но освен това и да се увери, че не я следят. В противен случай бягството в метрото щеше да е всъщност влизане в капан.
Вампирите имаха очи из целия град. Тя трябваше да изглежда като всяко друго човешко същество на път за работа или за дома. Проблемът беше с майка й.
- Казах ти да повикаме домоуправителя! - рече тя и свали качулката, за да усети дъжда по лицето си.
- Мамо - отвърна Нора и отново й сложи качулката.
- Да оправи тоя повреден душ!
- Шшт! Тихо!
Нора трябваше да се движи. Ходенето караше майка й да замълчи, понеже й беше трудно. Нора я улови през кръста и я прегърна плътно, стъпвайки на бордюра, тъкмо когато един армейски камион приближи кръстовището. Нора отново отстъпи с наведена глава и проследи минаването на камиона. Шофьорът беше вампир. Нора държеше майка си здраво, за да й попречи да слезе на уличното платно.
- Като видя домоуправителя, той ще има да съжалява.
Слава Богу, че валеше. Понеже дъждът означаваше дъждобрани и следователно - качулки. Старите и болните бяха изловени отдавна. Непроизводителните нямаха място в новото общество. Ако имаше избор, Нора никога не би поела такъв риск - да дръзне да излезе на открито с майка си.