- Грешка. Това, че ударих на камък с Occido Lumen, не значи, че се връщам с празни ръце.
Еф опита да проумее.
- Храна?
- И храна.
Сега Еф не беше в настроение за гатанки. Пък и при споменаването на истинска храна, устата му почна да се пълни със слюнка, а стомахът му се сви като юмрук.
- Къде?
- В хладилна чанта. Наблизо. Можеш да ми помогнеш да я занесем.
- Къде?
- В града. Трябва да вземем Гюс.
Стаатсбърг, Ню Йорк
Нора се возеше на задната седалка на кола, която бързаше под дъжда през околностите на Ню Йорк. Тапицерията беше тъмна на цвят и чиста, обаче постелките на пода бяха зацапани с кал от краката на пътниците. Нора се беше свряла в десния край на седалката. Не знаеше какво ще последва.
Не знаеше къде я водят. След стряскащата среща с бившия й началник Евърет Барнс, два яки вампира я отведоха в сграда с баня. Без завеси на душовете. Вампирите застанаха заедно до единствената врата. Тук би могла да им окаже съпротива, но допусна, че ще е най-добре да продължи така и да види какво предстои - може би по-добра възможност за бягство.
Така че тя се съблече и почна да се къпе. В началото се стесняваше, но щом погледна грамадните вампири, установи, че са приковали обичайните си празни погледи в отсрещната стена и не проявяват никакъв интерес към човешките телесни форми.
Усещаше странно хладката струйка - не можа да получи гореща вода - върху голата си глава. Игличките студена вода боцкаха кожата й и се спускаха свободно по тила и гърба й. Почувства се добре от водата. Взе полуизхабен сапун от сапунерката в стената. Натри ръцете, главата и корема си и изпита облекчение от този ритуал. Изми раменете и шията си и поспря да помирише сапуна - роза и люляк - реликва от миналото. Някой някъде беше произвел този сапун. Заедно с хиляди други, пакетирани и извозени в някой обикновен ден със задръствания, оставяне на деца на училище и обеди на крак. Някой беше помислил, че сапун с мирис на рози и люляк ще се продава добре и беше направил цвета, формата и аромата привлекателни за погледите на домакините и майките по претъпканите рафтове на К-март и Уолмарт. И ето го тук - в преработвателната фабрика. Археологически артефакт с дъх на рози и люляк, и на отдавна отминали времена.
На пейка в центъра на помещението лежаха сгънат нов сив гащеризон и бели памучни бикини. Нора се облече и я поведоха през карантинната зона към портите. Над главата й капеше вода от ръждива желязна арка с думата „СВОБОДА“. Пристигнаха две коли. Нора седна отзад в първата, а във втората не се качи никой.
Преграда от здрава прозрачна пластмаса отделяше пътницата от шофьора. Шофьор беше жена, малко над двадесетина годишна, облечена в мъжки шофьорски костюм и кепе. Под него се виждаше гладко обръснат тил и Нора заключи, че жената е гологлава и следователно - може би обитателка на лагера. Ала розовината на плътта по врата й и здравият цвят на ръцете й накара Нора да се усъмни, че е обикновен източник на кръв.
Нора пак се извъртя и загледа втората кола, както правеше час по час откакто тръгнаха от лагера. Не можеше да е сигурна заради отблясъка на фаровете, но нещо в стойката на шофьора я караше да мисли, че е вампир. Вероятно това беше подкрепление, в случай че опита да избяга. Вратите на колата при нея бяха със свалени дръжки и бутони за стъклото и заключването.
Очакваше да пътуват дълго, но само на две-три мили от лагера колата се отклони от шосето и влезе през портал. В край на дълга, виеща се алея за коли от мъглата се провиждаше къща - по-голяма от повечето къщи, които Нора беше виждала. Приличаше на европейско имение сред покрайнините на Ню Йорк. Почти всички прозорци грееха празнично в топла жълта светлина.
Колата спря. Шофьорката остана зад волана, а от къщата излезе иконом с два чадъра - с единия пазеше себе си. Отвори вратата откъм Нора и с втория чадър я опази от мръсния дъжд, докато вървяха по хлъзгавите мраморни стъпала. Вътре икономът остави чадърите, дръпна от една полица чиста бяла кърпа, коленичи и избърса калните крака на Нора.
- Насам, доктор Мартинес - рече той. Нора го последва през просторното фоайе, а босите й нозе стъпваха безшумно по студения под. Ярко осветени стаи, подово отопление, приятен мирис на политура за мебели. Всичко беше толкова цивилизовано, толкова човешко. С други думи, толкова приличаше на сън. Лагерът и този дом се различаваха като пепел и сатен.
Икономът отвори двукрила врата и разкри разкошна трапезария, където в единия ъгъл на дълга маса беше сервирано за двама. Съдовете бяха със златни ръбчета, в средата се мъдреше малък герб. Чашите бяха кристални, обаче приборите бяха от неръждаема стомана вместо от сребро. Като че ли в цялата къща това беше единствената отстъпка пред действителността на управлявания от вампирите свят.