Изолаторът на лудницата. Където затваряли най-големите от- качалки. Не че имаше оковани във вериги скелети или нещо по- добно, обаче Гюс и хората му намериха драскотини по камъните, все едно някой беше драл с нокти. Не се искаше много фантазия, за да доловиш призрачното ехо на зловещите, сърцераздирателни писъци от миналото.
Тук я държеше. Неговата madre. В една желязна клетка, осем на шест. Металните пръти от пода до тавана затваряха полукръг в ъгъла на мазето. Гюс беше оковал ръцете й зад гърба й с някакви яки белезници, които намери под масата в съседна килия. Нямаше ключ за тях. Главата й беше покрита с черен мотоциклетистки шлем, доста очукан по краищата, понеже в първите месеци на пленничеството си тя все блъскаше по железните пръти. Гюс беше залепил долната му част за шията със суперздраво лепило. Само така можеше със сигурност да задържи вътре вампирско- то жило. За нейната собствена безопасност. Освен това шлемът покриваше и растящата пуешка гуша, при вида на която на Гюс направо му призляваше. Вместо прозрачния пластмасов визьор беше прикачил с панти лист боядисана в черно ламарина, заключен с катинар. Подплатил беше дебело с памук шлема отвътре за пълна звукоизолация.
Затова тя не можеше нито да вижда, нито да чува. Ала влезеше ли Гюс в килията, черният шлем се извръщаше и го следеше. Тя усещаше стъпките му и като че наблюдаваше движенията му из помещението. Гъргореше и скимтеше, застанала в средата на клетката. Голото й старо вампирско тяло беше посивяло от столетния прах в подземието. Веднъж Гюс беше пробвал да я пообле- че - провираше през прътите първо престилки и горни дрехи, после одеяла, но те все падаха. Тя нямаше нужда от дрехи, нямаше усещане за приличие. Ходилата й бяха покрити с мазоли, дебели като подметката на обуща за тенис. Насекоми и въшки пъплеха необезпокоявани по цялото й тяло. Краката й бяха мръсни, потъмнели от изпражнения. По бледите й, осеяни с вени, бедра и прасци вървяха кафяви цепнатини.
Преди много месеци, когато битките в тунела под река Хъдсън свършиха и въздухът се поизчисти, Гюс се беше отделил от групата. Отчасти защото си беше такъв по характер, но преди всичко заради майка си. Знаеше, че тя скоро ще го намери - беше единственият й Близък - и се подготви за нейното идване. Когато тя дойде, Гюс я повали, закри главата й с качулка и плътно я овърза. Тя се бореше с него с изключителна вампирска сила, обаче Гюс успя да й наложи шлема, за да изолира главата и жилото. После я окова и я замъкна за врата до този затвор. Нейният нов дом.
Гюс се пресегна през прътите и отвори визьора на шлема. Мъртвите й черни очи, обрамчени в алено, го гледаха лудо, бездушно и гладно. Винаги, когато ги разкриеше, той усещаше нейното желание да освободи жилото. Понякога, когато тя упорстваше, от всички цепнатини в шлема се процеждаше тлъста лига.
По време на своето съжителство Бруно, Хоакин и Гюс създадоха нещо като голямо, макар и непълно семейство. Бруно винаги беше темпераментен и по някаква причина успяваше да лази по нервите и на Гюс, и на Хоакин. Деляха всички домакински задължения, обаче само Гюс имаше правото да общува пряко с майката. Всяка седмица я миеше от главата до петите и поддържаше клетката чиста и суха, доколкото това беше във възможностите на което и да е човешко същество.
Очуканият шлем й придаваше вид на машина, на някакъв превъртял робот или андроид. Бруно се сети за един гаден стар филм, който беше гледал по телевизията късно през нощта, „Роботът- чудовище“. Във филма главното същество имаше стоманен шлем и грозно маймуноподобно тяло. Така гледаше той на двамата Елисалде, син и майка: Густаво срещу Робота-Чудовище.
Гюс измъкна от якето си джобно ножче и отвори сребърното му острие. Очите на майка му го следяха внимателно, като очи на пленен звяр. Нави левия ръкав и протегна двете си ръце през железните пръти, над главата на майка си. Мъртвите й очи не се отместваха от среброто. Гюс направи къс, по-малък от половин инч, срез в лявата си предмишница. От раната бликна гъста червена кръв. Изви ръка. Кръвта се стече по китката му и в шлема.
Наблюдаваше очите й, докато скритите в шлема уста и жило работеха и поглъщаха кръвта.
Даде й около чашка от кръвта си и прибра ръце от клетката. Отиде до една масичка в другия край на килията, откъсна парче хартия от дебела кафява кухненска ролка и притисна здраво раната. После я затвори с лепило за рани - тубичката вече беше почти напълно изцедена. Дръпна бебешка мокра кърпичка от кутията и изтри петната от кръв по ръката. Цялата му лява предмишница беше покрита с такива белези, в добавка към бездруго впечатляващо нашареното му тяло. Докато хранеше майка си, той отваряше отново и отново едни и същи рани и изписваше върху плътта си думата MADRE.