Но резултатът беше повече проклятие, отколкото благословия.
След няколко месеца Маиньи, инженерът, започна да показва признаци на деменция. Докато пред очите на двамата астронавти планетата чезнеше зад приличен на октоподско мастило черен облак от мръсен въздух, Маиньи бързо губеше вяра и заговори налудно. Талия се бореше да запази своя здрав разум отчасти чрез опити да възстанови неговия. И беше убедена, че успява, докато веднъж не зърна отражението на лицето му - правеше странни физиономии, докато мислеше, че тя не го вижда. Същата нощ, докато се преструваше на заспала, въртейки се бавно в тясната каюта с полупритворени очи, ужасена видя как Маиньи тихичко отвори комплекта за първа помощ, който се съхраняваше между две от трите седалки. Французинът извади трицевния пистолет, който повече приличаше на някаква пушка, отколкото на обикновено леко оръжие. Преди няколко години една руска капсула премина успешно през атмосферата, но се разби в сибирската тайга. Изминаха часове, преди да открият екипажа. А през това време космонавтите трябваше да се бранят от вълците с камъни и клони. След този случай в стандартната екипировка на космическите мисии в преносимия комплект за първа помощ влезе и това голямо оръжие, в чийто подвижен приклад беше прибрано и мачете.
Гледаше как поглажда дулата, как пробва спусъка. Извади ма- четето и почна да го върти във въздуха, улавяйки отблясъци от далечното слънце. Талия усети острието да минава близо до нея и долови намек на задоволство в очите на Маиньи.
Тогава разбра какво да направи, за да се спаси. Продължи с аматьорската терапия, за да не усети инженерът нейната загриженост, а през цялото време се готвеше за неизбежното. Не обичаше да мисли за това - дори и сега.
От време на време, в зависимост от въртенето на станцията, трупът на Маиньи се носеше пред илюминатора и приличаше на злокобен член на Свидетелите на Йехова с техните натрапчиви домашни посещения.
Още един по-малко в разпределянето на храната. И чифт дробове по-малко в разпределянето на въздуха.
И още по-голяма самота в капана на тази негодна космическа тенекия.
Свали я.
- Не ме изкушавай - промърмори Талия. Гласът беше мъжки, неясен. Звучеше познато, но тя не можеше да определи чий е.
Не беше на съпруга й. Не беше на покойния й баща. Но беше на някой, когото познаваше...
Усещаше нещо, заедно с нея на борда на „Союз“ имаше и друг. Нали? Или това беше само нейното желание да не е сама? Потребност, нужда? Чий глас ползваше, за да запълни празнотата в живота си?
Когато станцията отново премина на светло, Талия погледна навън.
И докато наблюдаваше изгряващото слънце, видя как в небето се появиха цветове. Тя казваше „небе“, но то не беше небе, нито пък „нощ“. Това беше вселената. Не беше „черна“, а просто нямаше светлина. Пуста. Най-чисто нищо. Освен...
Пак се появиха: цветове. Взрив от червено и оранжево, току в крайчеца на периферното й зрение. Нещо като цветовете, които човек вижда зад здраво затворени клепачи.
Талия опита. Затвори очи и притисна клепачи със сухите си напукани пръсти. Отсъствие на светлина. Това беше празнотата в ума й. Фонтан от движещи се цветове и звезди избликна в празнотата - и Талия отново отвори очи.
Синьото изсветля и изчезна в далечината. После, на друго място плисна зелено. И виолетово!
Знаци. Дори да бяха изцяло плод на ума й, пак бяха знаци. За нещо.
Свали я, милинка.
„Миличка“? Никой никога не я беше наричал „миличка“. Нито мъжът й, нито учителите й, нито ръководителите й в космическата програма, нито родителите й, нито бабите и дядовците й.
Все пак тя не се стараеше кой знае колко да определи чий е гласът. Радваше се, че има компания. Че има с кого да се посъветва.
- Защо? - попита тя.
Никакъв отговор. Гласът никога не отговаряше на въпроси. Ала Талия все очакваше, че един ден ще отговори.
- Как?
Отново никакъв отговор, обаче докато се носеше из куполообразната кабина, Талия закачи с ботуша си комплекта за първа помощ.
- Наистина ли? - възкликна тя, обръщайки се към комплекта, като че той беше източник на гласа.
Не беше го докосвала от последния път, когато го използва. Сега го измъкна и го отвори - секретната ключалка не беше заключена. (Тя ли я беше оставила така?) Извади дългоцевната ТР- 82. Мачетето го нямаше; беше го изхвърлила от кораба заедно с Маиньи. Вдигна оръжието пред очите си, като че се прицелваше в илюминатора... и после го пусна и загледа как се завърта и носи из кабината, като увиснала в пространството дума или идея.