Прегледа останалите вещи в комплекта. Двадесет патрона за пушката. Двадесет сигнални ракети. Десет патрона за пистолета.
- Кажи ми защо? - попита Талия и отри от окото си самотна сълза. Капчицата отплава от нея. - След толкова много време - защо сега?
Застана на място, тялото й едва се въртеше. Сигурна беше, че ще дойде отговор. Причина. Обяснение.
- Защото е време...
Пламтящата светлина мина пред илюминатора толкова жива и тиха, че дъхът на Талия замря. Почна да се задъхва, хвана се за седалката и се изтласка към стъклото, за да гледа как опашката на кометата гори в земната атмосфера и загива, преди да достигне неспокойните долни слоеве.
Талия се обърна рязко, усещайки пак присъствието. Нещо нечовешко.
- Това беше ли... ? - подхвана тя, ала не можа да довърши отговора.
Понеже очевидно беше.
Знак.
Когато бе малко момиче, една падаща звезда я накара да пожелае да стане астронавт. Тази история Талия разказваше в месеците преди полета, когато я канеха из училищата и на интервюта. И историята беше съвършено вярна - нейната съдба бе написана в небето, още докато беше дете.
- Свали я.
Талия отново се задави. Заради гласа - веднага го позна. Нейното куче, у дома, в Кънектикът. Нюфаундленд на име Ралфи. Този глас тя чуваше в ума си, когато говореше с кучето, когато рошеше козината му и играеше с него, а той се галеше в крака й.
- Искаш ли навън?
- Много. Искам, искам\, искам.
- Искаш ли почерпка?
- Искам! Искам!
- Кой е добро момче?
- Аз, аз, аз.
- Много ще ми липсваш, докато съм в космоса.
- И ти ще ми липсваш, милинка.
Този глас беше с нея сега. Какъвто го беше измислила за своя Ралфи. Тя самата и не тя; гласът на приятелството, доверието и привързаността.
- Наистина ли? - попита отново.
Талия тръгна от кабина в кабина, угаси апаратите, проби корпуса. През това време мислеше какво ли ще е. Как този огромен изследователски апарат, съставен от свързани капсули, се накланя, излиза от орбитата си, пламва при влизането в горните слоеве на атмосферата, потича надолу като огнено сияние и прониква в отровната тропосфера.
И тогава Талия се изпълни с увереност. Дори просто да беше полудяла, вече можеше да действа без съмнения, без въпроси. Ако не друго, най-малкото нямаше да свърши като Маиньи с неговите халюцинации и пяна на устата.
Оръжието беше със задно пълнене, ръчно.
Талия щеше да простреля корпуса, вакуумът щеше да нахлуе, и тя щеше да падне заедно с кораба. Вътре в себе си винаги беше подозирала, че участта й е такава. Красотата я подтикна към това решение. Талия Чарлз беше родена от падаща звезда и сама щеше да се се превърне в падаща звезда.
Лагерът „Свобода"
Нора огледа острието.
Работеше по него цяла нощ. Беше изтощена, но горда. Все още можеше да схване иронията в това острие от нож за масло. Толкова елегантен прибор, превърнат в назъбено оръжие. Още няколко часа и щеше да го заточи до съвършенство.
Беше заглушила шума от изпилването на ножа в ъгъла на бетонната стена със степаната възглавница от леглото си. Майка й спеше наблизо. Не се събуди. Оставаше им малко време заедно. Предния следобед, може би около час след като Нора се върна от срещата с Барнс, им връчиха заповед за обработка. Нареждаше се майката на Нора да напусне зоната за възстановяване призори на другия ден.
Време за хранене.
Как ли щяха да я „обработят“? Нора не знаеше. Но нямаше да допусне това да се случи. Щеше да поиска да повикат Барнс, да се предаде, да се приближи до него и после да го убие. Или щеше да спаси майка си, или да го погуби. Останеше ли с празни ръце, поне щяха да са изцапани с неговата кръв.
Госпожа Мартинес промърмори нещо насън и после пак се чу дълбокото й, ала тихо хъркане, което Нора познаваше така добре. Когато беше дете, тя се приспиваше от този звук и ритмичното надигане и отпускане на гърдите й. По онова време майка й беше корава жена. Истинска природна стихия. Работеше неуморно и отгледа Нора както трябва - винаги бдеше над нея, винаги успяваше да осигури средства за образованието й във всички степени, за дрехите, за удобствата. Нора получи рокля за завършването, получи скъпи учебници. И майка й нито веднъж не се оплака.