- Виждал съм го, човече. Куинлан де. Мамка му, даже снимах как копелето прочисти едно вампирско гнездо. Двайсет - трийсет вампира за нула време.
Гюс се усмихна, наслаждавайки се на спомена. Фет го харесваше още повече усмихнат.
- В пандиза научаваш, че на тоя свят има два вида хора. И не ми пука дали са човеци или кръвопийци. Едните взимат. Другите дават. А тоя тип, човече, той дава като луд... Иска да ловува, човече. Иска да ловува. И май той е единственият друг нещастник, който мрази Господаря колкото ние го мразим.
Фет кимна. В сърцето му въпросът беше решен.
Куинлан щеше да получи книгата. А Фет щеше да получи отговори.
Из дневника на Ефраим Гудуедър
В повечето случаи кризата на средната възраст не минава много зле. Навремето ставаше така: хората гледаха как младостта си отива, бракът се разпада или кариерата навлиза в застой. Обикновено проблемът се облекчаваше с нова кола, нещо „само за мъже“ или голяма писалка Мон Блан, в зависимост от бюджета. Но моята загуба не може да се компенсира. Сърцето ми се свива, щом помисля за това, щом го почувствам. Всичко свърши. Или ще свърши съвсем скоро. Пропилях каквото имах, а онова, за което мечтая, няма да се случи никога. Нещата около мен добиха окончателната си страховита форма. Всичко многообещаващо в живота ми - най-младият дипломант в класа, голямото преместване на изток, срещата със съвършеното момиче - всичко свърши. Вечерите със студена пица и филм. Усещането, че в очите на сина ми съм гигант...
Като бях дете, някой си господин Роджърс пееше по телевизията „Никога не можеш да пропаднеш, никога не можеш, никога не можеш да пропаднеш.“Каква проклета лъжа.
Някога можех да събера миналото си в някакъв ред, за да го представя като CVили списък на постиженията, обаче сега... сега ми изглежда като инвентарен лист на дреболиите или на нещата, които можеше да се случат, но не се случиха. На младини имах усещането, че целият свят и моето място в него са част от един план. Че мога да постигна успех - каквото и да означава това - просто като се съсредоточа върху работата си, върху това да съм добър по точката „Какво направих“. Като баща- работохолик вярвах, че щом се бъхтя всеки ден, ще печеля и ще можем да се справяме, докато животът добие завършената си форма. Сега светът е непоносим. А на мен ми се върти главата от многобройните погрешни завои и многото загуби. Само това ми е останало. Вече знам, че това съм истинският аз. Трайният аз. Изкристализиралото разочарование в живота на онзи младеж, изваждането на всички някогашни успехи, минусът на онзи плюс, който така и не събра нищо. Това съм аз: слаб, нестабилен, западащ. Не се предавам, понеже аз по принцип не се предавам... обаче живея без вяра в себе си или в положението си.
Сърцето ми спира при мисълта, че никога няма да намеря Зак, че си е отишъл завинаги. Не мога да приема това. Няма да приема това.
Мисълта ми не тече добре. Обаче ще го намеря; знам, че ще го намеря. Виждал съм го в сънищата си. Как ме гледа, как отново съм гигант в неговите очи. И ме нарича с единственото истинско име, за което мъжът може да се надява: „Татко."
Виждал съм нас двамата, обградени от светлина. Светлината ни пречиства. Освобождава ме - от пиенето, от хапчетата, от слепите места в сърцето ми. Виждал съм тази светлина. Копнея да я видя отново в така мрачния свят.
Под университета „Колумбия"
Еф скиташе из подземните тунели на някогашната лудница, под някогашния университет. Искаше само да ходи. Разтърси се из основи, когато видя Зак в замъка Белведере редом с Кели и Господаря. С ужас си беше представял всякаква участ за своя син - убит, измъчван от глад в заключена клетка - но никога не му беше минавало през ума, че Зак може да стои до Господаря.
Да не би демонът Кели да беше привлякла сина им при него? Или Господаря беше този, който искаше Зак да е с него? И ако беше така, то защо?
Може би Господаря беше заплашил Кели и не беше оставил на Зак друг избор, освен да се подчини? Еф искаше да се придържа към тази хипотеза. Защото идеята, че момчето по своя воля би се съюзило с Господаря, беше невъобразима. Родителите най-много се боят от покварата на своите деца. За Еф беше нужно да вярва, че Зак е изгубено малко момче, а не блуден син.
Но страхът не му позволяваше да се отдаде на тази фантазия. Когато се отдалечи от екрана, Еф се почувства като призрак.
Порови в джоба на якето си и намери две бели таблетки ви- кодин. Проблеснаха в ръката му като брилянти на светлината на фенера. Натика ги в устата си и ги преглътна на сухо. Едната му приседна и се наложи да подскочи няколко пъти, за да я прокара.