Бяха бледи, лъчисти и недостъпни. Част от същината на Бога и поради това - без несъвършенства. От гърбовете им излазяха четири дълги крайника, обвити в рехава светлина. Можеха да бъдат взети за светещи крила. Крайниците тихо шумоляха с всяка стъпка на създанията и помръдваха така, както човек полюшва ръце, докато крачи. Като се доближаваха, те добиваха очертания и плът и накрая застанаха там, голи и като че изгубени. Кожата им светеше като най-чист алабастър. Красотата им болезнено напомняше колко несъвършен е смъртният човек Лот.
Проводени бяха да накажат гордостта, покварата и жестокостта, отгледани между стените на богатия град. Гавриил, Михаил и Озриил бяха пратениците на Бога - Неговите най-доверени, най- обични творения и Неговите най-безмилостни воини.
А от тях най-обичан от Бога беше Озриил. Искаше същата вечер да иде на площада, както им беше казано. Ала Лот ги убеди да идат у дома му. Гавриил и Михаил склониха и така Озриил, който много искаше да научи греховете на тези градове, се съгласи с волята на братята си. От тримата, у Озриил беше Божият глас, разрушителната сила, която щеше да изтрие двата грешни града от лицето на земята. Както се казва във всички легенди, той беше любимецът на Бога - най-свидното и най-красивото Му творение.
Лот беше благословен със земя, стока и набожна жена. Затова пирът в дома му беше щедър и богат. И тримата архангели се гощаваха като човеци, и двете дъщери на Лот, девици, им умиха нозете. Телесното усещане беше непознато и за тримата, но Озриил беше изпълнен от него по-дълбоко от другите. Тогава Озриил за пръв път живя като личност, отделно от енергията на Бога. Бог е повече енергия, не е антропоморфен, и Божият език е биологията. Червената кръвна клетка, магнетизмът, синапсът на невроните - всяко от тях е чудо и във всяко присъства и минава Бог. Когато жената на Лот се поряза, докато приготвяше подправките и зехтина, Озриил загледа кръвта й с голямо любопитство. Мирисът й го развълнува. Изкуши го. А на цвят кръвта беше скъпоценна, плътна... като течен рубин в светлината на свещите. Жената се беше противила на присъствието на мъжете още от началото и сега потръпна, когато усети как архангелът гледа омаян раната й.
Озриил беше идвал на земята неведнъж. Когато Адам умря на деветстотин и тридесет годишна възраст и когато присмехулниците бяха отнесени от тъмните води на Потопа, а Ной оцеля. Ала Озриил винаги пътуваше като безплътен дух, същността му беше неделима от Бога. Никога не беше превръщан в плът.
Затова Озриил никога не беше изпитвал глад. Болка. И сега усещанията го заляха. Усети пръстта под нозете си... усети как нощният хлад милва ръцете му... вкуси храната, отгледана от земята и от по-долните твари. Преди мислеше, че ще гледа на тия неща отстрани и отдалеко, а откри, че го притеглят по-близо до човешкото племе и до самата земя. По-близо до живите създания. Студената вода плискаше по нозете му. Храната попадна в устата му и се спусна в гърлото му. Искаше още и още телесни неща; любопитството го овладя.
Когато мъжете от града се струпаха пред дома на Лот, узнали за тайнствените странници, Озриил бе запленен от виковете им. Мъжете размахваха факли и оръжия и искаха да видят странниците, та да ги познаят, защото бяха се наслушали за красотата им. Грубото плътско желание на тълпата омая Озриил и му напомни за неговия глад. И когато Лот предложи да даде дъщерите си, а мъжете отвън му отказаха, Озриил използва силата си и излезе от дома им незабелязан.
До едно време следваше тълпата. Криеше се между къщите, на няколко стъпки от хората, чувстваше буйната сила на множеството, така различна от Божията енергия. Ала и човеците бяха изпълнени със същата красота и слава, дарове свише. Тези движещи се парчета плът - лицата им никога не намираха покой - ревяха като един, искаха странниците най-скотски. Тяхната лъст беше толкова откровена и толкова упойваща.
Много се знаеше за греховете на Содом и Гомор, ала Озриил малко можеше да види, докато крачеше по улиците на Содом. А улиците бяха осветени от бронзови маслени лампи и настлани с алабастър. Имаше три кръгли площада и портите край тях бяха украсени със злато и сребро.
Зад златните се криеха плътските наслади, а зад сребърните - по-тъмните удоволствия. Преминалите през сребърните порти искаха жестокост и насилие. Тази жестокост Бог не можеше да прости. Не обилието и не забравата, а жестокостта на жителите на Содом и Гомор към пътниците и робите. Негостоприемни и безмилостни градове бяха те. От керваните докарваха роби и пленени врагове да задоволяват клиентите зад сребърните порти.