Най-сетне спряха. Еф вдигна очи към грамадната порта - тъмно петно на фона на тъмното небе. Нямаше нужда от осветление. Господин Куинлан угаси двигателя на джипа. Чуваше се единствено дъждът и далечното бучене на генератор някъде вътре в лагера.
Лагерът беше огромен и напоследък го обграждаха с безлична бетонна стена, поне двадесет стъпки висока. На светлината на кварцови прожектори от стадиони се строеше денонощно; правеха се кофражи, лееше се бетон. Щеше да е готова съвсем скоро, но засега в лагера се влизаше през порта от мрежа, укрепена с дъски.
По някаква причина Еф си беше представял, че близо до толкова много страдащи хора ще чуе детски плач, викове или някакви други звуци от болка. Мрачната тишина около лагера говореше за ефикасност, която беше не по-малко плашеща.
Без съмнение ги наблюдаваха стригои, които те не можеха да видят. Тялото на господин Куинлан изглеждаше на вампирите ярко и горещо, а петте други същества в джипа бяха по-хладни, значи бяха хора.
Господин Куинлан взе от седалката един бейзболен сак и го метна през рамо, излизайки от колата. Еф се изправи. Китките, кръстът и глезените му бяха вързани с найлоново въже. Петимата мъже бяха вързани нагъсто един за друг. Еф беше в средата, пред него - Гюс, зад него - Фет; първият и последният от веригата бяха Бруно и Хоакин. Един подир друг скочиха в калта.
Еф можеше да долови дъха на пръст и амоняк от стригоите. Господин Куинлан крачеше до него. Водеше своите пленници в лагера.
Еф имаше усещането, че влиза в отворената паст на кит и се боеше той да не го погълне. Знаеше, че вероятността да излезе от тази кланица е не повече от петдесет процента.
Общуването вървеше безсловесно. Господин Куинлан телепатично не беше точно на вълната на другите вампири, но сигналът му се оказа достатъчен за първата проверка. Физически той не изглеждаше толкова изпит, колкото обикновените вампири; бледата му плът беше гладка и чиста, а не мъртва и прилична на пластмаса като тяхната; червените му очи бяха по-ярки и блестяха интелигентно. Всички тръгнаха по тесен проход, ограден с брезент. Проходът беше покрит отгоре с мрежа за кокошарник. Еф погледна през нея към дъжда и съвършената чернота на без- звездното небе.
Влязоха в карантинния пункт. Няколко акумулаторни лампи осветяваха помещението, понеже тази зона от лагера се управляваше от хора. Слабата светлина на лампите хвърляше сенки по стените, дъждът тропаше непрестанно, ясно се долавяше обкръжението на стотици злонамерени същества и така карантинната зона приличаше на жалка палатчица посред огромна джунгла.
Всички служители бяха с обръснати глави. Очите им бяха сухи и уморени; носеха сиви затворнически гащеризони и перфорирани гумени чехли.
Поискаха имената на петимата новодошли и всички излъгаха. Еф положи с тъп молив някаква драскулка до фалшивото име. Господин Куинлан стоеше в дъното на помещението. Зад гърба му дъждът плющеше по брезентовата преграда. Две двойки вампири стояха като приказния Голем пред платнените врати.
Историята на господин Куинлан беше такава - заловил петима „външни“, укриващи се в мазе под корейския пазар на Сто двадесет и девета улица. Понарушената си телепатия той обясни с удар по главата, който получил, докато укротявал стоката. Всъщност господин Куинлан активно пречеше на вампирите да чуят истинските му мисли. Грамадният сак се криеше в сянката под него, върху прогизналия платнен под.
В началото хората опитаха да развържат възлите с надеждата да използват повторно въжето. Но влажният найлон не поддаде и се наложи да режат. Под наблюдението на бдителните вампири Еф стоеше със сведен поглед и разтриваше одраните си китки. Не му беше по силите да ги погледне в очите, без омразата му да проличи. Освен това се притесняваше да не бъде разпознат от колективния разум на стригоите.
Усети, че в палатката настава безпокойство. Мълчанието беше странно. Пазачите се бяха съсредоточили върху господин Куин- лан. Доловили бяха у него нещо различно.
Фет също забеляза - веднага почна да бърбори, за да отклони вниманието от Куинлан.
- Кога ще се храним? - попита той.
Човекът с клипборда вдигна поглед от бележките си и отвърна:
- Когато ви нахранят.
- Надявам се храната да не е прекалено тежка. Разбирате ли, тежката храна не ми понася.
Мъжете прекъснаха заниманията си и го зяпнаха, все едно беше побъркан.