Другите стригои, около Еф, телепатично узнаха за този успех, почувстваха победата и се нахвърлиха върху него в самозабрава. Неколцина изоставиха Бруно и дойдоха да побутват тези откъм гърбовете, така че безопасната зона на Еф се сви още повече. Отстрани в тялото му вече се забиваха лакти, той се въртеше и сечеше дивите им лица, поклащащите се алени гуши и раззинатите им усти. Едно жило полетя към него и удари стената до ухото му със звук като от забиване на стрела. Еф го преряза. Но имаше още. Еф се мъчеше да образува стена от сребро, ала ръцете и раменете му сякаш крещяха от болка. Достатъчно беше само едно жило да стигне до него. Усещаше силата на вампирите, които го обграждаха. Господин Куинлан се появи и веднага се включи в боя. Идването му се отрази добре, но всички знаеха, че просто се мъчат да удържат вълната. Еф не след дълго щеше да бъде победен.
Скоро всичко щеше да свърши.
Ярка светлина отвори небето над тях. Еф смяташе, че това е някаква ракета или друг подобен сигнал, пуснат от вампирите. Можеше дори да е направено за разсейване. Ако отклонеше вниманието си дори за миг, щяха да го довършат.
Но светлината остана, засили се, разшири се. Движеше се; беше по-високо, отколкото той смяташе в началото.
Най-важното - атаката на вампирите се позабави. Телата им се сковаха и те със зяпнали уста извърнаха глави към тъмното небе.
Еф не можеше да повярва на късмета си. Подготви меча, за да си проправи път сред стригоите, да опита със сетни сили да се спаси, убивайки...
Но дори и той не можа да устои. Небесният пламък беше толкова привлекателен. И той трябваше да поеме риска и да погледне нагоре към мръсното небе.
През черното покривало от сажди, което задушаваше планетата, падаше яростен пламък. Режеше като огън от ацетиленова горелка. Сияеше в тъмнината като комета с глава от чист пламък и изтъняваща опашка. Изгаряща сълза от червено-оранжев огън раздираше изкуствената нощ.
Това можеше да е само някакъв спътник - или даже нещо по- голямо - който се е отклонил от орбитата си и навлиза в атмосферата. Като огнено гюлле, запратено по земята от победеното слънце.
Вампирите заотстъпваха. Червените им очи бяха приковани в огнената струя, те се препъваха един в друг, некоординирани като никога. Страхуват се или нещо подобно, помисли Еф. Небесният знак проникна в техните примитивни същности, а те можеха да изразят ужаса си само с пискане и тромаво отстъпление.
Даже господин Куинлан малко се отдръпна. Надвит от светлината и от цялото зрелище.
Падащият спътник гореше ярко в небето и раздели гъстите пепеляви облаци. Внезапно ивица дневна светлина нахлу като огнения пръст на Бог, прогаряйки всичко. Простря се на около три мили и покри целия лагер.
Фет, Гюс и Хоакин пресрещнаха горящите и пищящи вампири. Тримата се хвърлиха сред ужасената сган и посякоха по-бавните. Тяхното нападение предизвика безредно бягство във всички посоки.
В миг величественият стълб светлина разкри лагера. Високата стена, мрачните постройки, влажната земя. Всичко беше просто, почти грозно, но обикновената външност го правеше още по-страшно. Изглеждаше като мясТо, на което се върши истинската работа; като заден двор на шоуруум или мърлява ресторантска кухня.
Еф с нарастващо внимание гледаше огнената ивица - главата й гореше все по-силно и по-ярко, докато накрая пламъкът я погуби; яростната огнена опашка изтъня до край. После - нищо.
Зад нея дългоочакваната дневна светлина най-сетне беше почнала да озарява небето. Като че огнената ивица известяваше за нейното идване. Бледият овал на слънцето се провидя и лъчите му се промъкнаха през пукнатините в отровния пашкул. В някогашния свят подобна светлина не би могла да мине и за зазоряване, ала сега беше достатъчна. Натика бягащите създания под земята за час или два.
Еф видя зад Фет и Гюс една затворничка и въпреки голата глава и безформения гащеризон, тутакси разпозна в нейно лице Нора. Връхлетяха го противоречиви чувства. Сякаш от последната им среща бяха изминали години, а не седмици. Но точно сега имаха по-належаща работа.
Господин Куинлан се оттегли в сенките. Поносимостта му към ултравиолетовата светлина беше достигнала до своя краен предел.