- Ще ви чакам... в университета... пожелавам късмет на всички ви.
След тези думи той без усилие се прехвърли през стената на лагера и изчезна в миг.
Гюс забеляза, че Бруно се стиска за гърлото и отиде при него.
- Quepaso, vato?
- Копелето се намърда в мене - отговори Бруно. Сгърчи лице, облиза пресъхналите си устни и плю. Позата му беше неестествено отпусната, сякаш вече усещаше как червеите пълзят в него. - Хора, обречен съм.
Всички млъкнаха. Гюс в потреса си се пресегна и взе да опипва лицето и гърлото на Бруно. После го дръпна и силно го прегърна.
- Бруно.
- Проклетите уроди. Имаха късмета да ме уцелят - отвърна приятелят му.
- По дяволите! - кресна Гюс и се отдръпна от него. Не знаеше какво да прави. Никой не знаеше. Гюс се отдалечи и нададе неистов вой.
Хоакин просълзен се приближи до Бруно, заби върха на меча си в калта и рече:
- Това място, това проклето място е адът на земята.
После вдигна меча към небето и изкрещя:
- Ще изтребя кръвопийците до един в твоя памет!
Гюс бързо се върна. Посочи Еф с пръст.
- Ти обаче се справи, а? Как стават тия работи? Предполагаше се, че ще бъдете заедно. Какво се случи с моето момче?
Фет пристъпи между двамата.
- Той не е виновен.
- Откъде знаеш? - сопна се Гюс, а очите му пламтяха от болка. - Ти беше с мене!
Гюс рязко се обърна и отиде пак при Бруно.
- Само ми кажи, че тоя шибаняк е виновен, Бруно, и ще го убия тук и сега. Кажи ми!
Бруно обаче, дори да го беше чул, не отговори. Разглеждаше ръцете си, търсеше червеите.
- Вампирите са виновни, Гюс - намеси се отново Фет. - Не се разсейвай.
- О, аз не се разсейвам - отвърна Гюс. Тръгна заплашително към Фет, който спокойно го остави да доближи, понеже знаеше, че младежът трябва да намери отдушник за отчаянието си. - Не се разсейвам. Фокусиран съм като шибан лазерен лъч. Аз съм Сребърния Нинджа.
Гюс пак посочи Еф и повтори:
- Не се разсейвам.
Еф понечи да се защити, но се отказа. Даде си сметка, че Гюс не се интересува какво е станало наистина. Просто гневът беше за него единственият начин да изрази болката си.
Фет се обърна към Еф.
- Какво беше онова нещо в небето?
Еф сви рамене.
- Не знам. Направо бях загинал, като Бруно. Спипаха ме и всичко свърши. И тогава онова нещо проряза небето. Падаше към земята. Уплаши стригоите. Крайно глупашки късмет.
- Това не беше късмет - заяви Нора. - Друго беше.
Еф се сепна; беше се разсеял от променената й външност.
- Какво друго?
- Не можеш да го отречеш - каза Нора, - или може би не искаш да знаеш. Може даже и да не ти пука. Но това не просто се случи, Ефраим. Случи се на теб. На нас.
Тя погледна Фет и доуточни:
- На всички нас.
Еф се обърка. Нещо да гори в атмосферата заради тях?
- Хайде да те измъкнем оттук - каза той. - И Бруно. Преди още някой да пострада.
- Няма начин - отсече Гюс. - Ще разнищя това място. Искам да открия копелето, което затри моето момче.
- Не - отвърна Нора и пристъпи напред, най-дребната от всички тях. - Първо ще намерим майка ми.
Еф беше стъписан.
- Нора... нали не вярваш наистина, че тя е още тук?
- Още е жива. И точно ти няма да повярваш кой ми каза това.
Нора разказа на Еф за Евърет Барнс. Първоначално Еф се озадачи; чудеше се защо тя би си правила подобни шеги. После направо се сащиса.
- Евърет Барнс - началник на лагер за кръв?
- Началник на всички лагери за кръв - поясни Нора.
Еф отказваше да повярва, но скоро разбра, че е точно така. Най-лошото в тази вест беше, че тя беше съвършено логична.
- Кучият му син.
- Тя е тук - продължи Нора. - Той каза, че е тук. И смятам, че знам къде.
- Добре - склони Еф уморено и без да знае доколко бива да настоява по толкова чувствителен въпрос. - Но си спомни какво опита да ни причини Барнс по-рано.
- Това няма значение.
- Нора - рече Еф. Той не искаше да остава по-дълго от необходимото в лагера. - Не смяташ ли, че Барнс би ти казал нещо...
- Трябва да идем да я вземем - заяви Нора и се извърна от него. Фет й се притече на помощ.
- Имаме слънце. Преди облакът да се спусне отново. Ще проверим.
Еф погледна първо него, после Нора. Те вземаха решения заедно. Еф беше малцинство.
- Добре - рече накрая. - Да побързаме.
Когато малко светлина се прокрадна над света - все едно някой беше завъртял реостата от последната на предпоследната степен - лагерът се разкри пред тях като мърляв полувоенен обект и затвор. Високата ограда завършваше с намотки бодлива тел. Повечето сгради бяха евтино построени и зацапани от дъждовете. Натрапчиво изключение правеше административната сграда; на единия й калкан беше изобразен символът на корпорацията Стоунхарт: черен кръг, разполовен от сиво-син лъч, като затварящо се око.