Вампирът си остана на място, в средата на клетката.
- Никога не можеш да пропаднеш/никога не можеш...
Еф измъкна меча си и пристъпи вътре. По-отблизо можа да види мътното си отражение в почернения визьор. Държеше меча отпуснат.
Мълчанието на съществото го накара да се приближи още до отражението си.
Чакаше. В ума му звучеше вампирско жужене, ала слабо.
Нещото провиждаше вътре в него.
- Загуби още един. Сега си нямаш никого. Освен мен.
Еф гледаше безизразното си лице в огледалния визьор.
- Знам кой си.
- Кой съм аз?
- Имаш гласа на Кели. Но думите са на Господаря.
- Ти дойде при мен. Дойде, за да слушаш.
- Не знам защо дойдох.
- Дойде, за да чуеш отново гласа на съпругата си. Той също е наркотик за теб, като хапчетата, които взимаш. Наистина имаш нужда от него. Наистина ти липсва. Не е ли така ?
Еф не се запита как Господаря е разбрал за това. Знаеше само, че трябва да е винаги нащрек - дори в мислите си.
- Искаш да дойдеш у дома. Да се върнеш у дома.
- У дома? Ще рече, при теб? При безплътния глас на бившата ми съпруга? Никога.
- Сега е време да слушаш. Не е време да се инатиш. Сега е време да отвориш ума си.
Еф не каза нищо.
- Мога да ти върна момчето. Мога да ти върна и съпругата. Можеш да я освободиш и да започнеш отначало, със Зак до тебе.
Еф задържа за малко дъха си, преди да го изпусне, с надеждата да поуспокои пулса си. Еф държеше да не изглежда отчаян, макар да бе наясно, че Господаря знае колко отчаяно той иска да спаси Зак и да си го върне.
- Той не е превърнат. И така ще си остане. По-низше същество. Както ти желаеш.
И тогава Еф произнесе думите, на които не допускаше, че е способен:
- Какво искаш в замяна?
- Книгата. Occido Lumen. И твоите спътници. Включително Родения.
- Кой?
- Струва ми се, че го наричате господин Куинлан.
Еф се начумери на образа си в шлема.
- Не мога да направя това.
- Убеден съм, че можеш.
- Няма да го направя.
- Убеден съм, че ще го направиш.
Еф затвори очи и се помъчи да прочисти ума си. След миг отново погледна.
- И ако откажа?
- Ще продължа по план. Трансформацията на твоето момче ще стане незабавно.
- Трансформация? - Еф се разтрепери, призля му, но се бореше да заглуши чувствата си. - Какво означава това?
- Отстъпи, докато все още имаш какво да предложиш. Предай се и ела при мен на мястото на твоя син. Вземи книгата и мия донеси. Аз ще взема информацията, която се съдържа в книгата... и информацията, която се съдържа в твоя ум. Аз ще знам всичко. Ти може дори да върнеш книгата. Никой няма да разбере.
- Ти би ми дал Зак?
- Ще му дам свободата. Свободата да бъде едно слабо човешко същество, каквото е неговият баща.
Еф опита да се удържи. Той нямаше да позволи да бъде въвлечен в този разговор, да бъде примамен в сделката с чудовището. Господаря продължаваше да наднича в ума му, да търси как да проникне в него.
- Твоята дума не означава нищо.
- Прав си. В смисъл, че аз нямам морален кодекс. Нищо не ме задължава да изпълня своята част от сделката. Но си струва да помислиш върху обстоятелството, че аз по-често държа на думата си, а не обратното.
Еф се вторачи в отражението си в шлема. Бореше се, опираше се на собствения си морален кодекс. И все пак... действително се изкушаваше. Ако размяната беше пряка - неговата душа, вместо душата на Зак - би се съгласил начаса. Мисълта, че Зак става плячка на това чудовище, било то като вампир или като негов спод- вижник, бе така ужасяваща, че Еф би се съгласил едва ли не на всичко.
Но цената беше много по-висока от неговата опетнена душа. Включваше и душите на другите. Пък и, повече или по-малко, участта на целия човешки род, понеже капитулацията на Еф би дала на Господаря окончателно и дълговечно господство над планетата.
Способен ли бе да замени Зак срещу всичко? Възможно ли бе да вземе правилното решение? Решение, за което никога да не съжалява горчиво?
- Дори и да склоня да помисля върху това - заговори Еф, обръщайки се колкото към Господаря, толкова и към собствения си отразен образ, - има един проблем. Аз не знам къде се намира книгата.
- Видя ли сега? Пазят я от теб. Не ти вярват.
Еф си даваше сметка, че Господаря е прав.
- Знам, че не ми вярват. Вече не.
- Защото за теб би било по-безопасно да знаеш къде е книгата, да разполагаш с това последно средство.