Джо Холдеман
Вечната война
РЕДНИК МАНДЕЛА
1997 — 2007 г. сл. Р. Хр.
1.
— Тази вечер ще ви покажем осем безшумни начина на убийство.
Човекът, комуто принадлежаха тези думи, бе сержант, който не изглеждаше с повече от пет години по-възрастен от мен. Така че, ако изобщо някога бе убивал човек в бой, безшумно или по какъвто и да е друг способ, то би трябвало да го е извършил като пеленаче.
Вече знаех да убивам по осемдесет различни начина, повечето от които — доста шумни. Наместих гърба си на стола, възприех изражение на учтиво внимание и заспах с отворени очи. Същото сториха почти всички останали. Вече бяхме наясно, че лекциите след кльопачката никога не включваха важни неща.
Събуди ме лъчът на прожекционния апарат и тогава изгледах краткия филм за „осемте безшумни начина“. Някои от актьорите трябва да са били престъпници, наказани с промиване на мозъка, защото наистина ги убиваха.
След филма едно момиче от първия ред вдигна ръка. Сержантът кимна и тя се изправи, за да покаже и останалата част от себе си. Бе хубавка, но малко ячка в раменете и врата. Така изглежда всеки, който е мъкнал на гърба си тежката раница в продължение на два-три месеца.
— Сър — трябваше да се обръщаме към сержантите със „сър“ до края на обучението, — повечето от тези начини ми се струват… доста глупави.
— Например?
— Например да убиеш с удар в бъбреците с шанцов инструмент. Искам да кажа, кога всъщност човек би останал само с шанцов инструмент, без оръжие или нож? И защо просто да не халосаш противника по главата?
— Може да носи каска — рече с основание сержантът.
— Освен това, тауранците навярно изобщо нямат бъбреци.
Той повдигна рамене.
— Навярно нямат.
Беше 1997-ма и никой още не бе виждал жив тауранец; не бяха открити дори и частици от тауранец, по-големи от някой изпепелен хромозом.
— Химическият състав на телата им с сходен с нашия и трябва да приемем, че те също са сложно устроени създания. Би трябвало да имат някаква слабост, уязвими места и вие ще трябва да ги откриете.
— Ето кое е най-важното — заби той пръст в екрана. — Осем престъпника бяха пожертвани заради вас, за да разберете как да убивате тауранците, независимо дали имате под ръка мегаватов лазер или проста дъска.
Момичето си седна, но не изглеждаше много убедено.
— Други въпроси?
Никой не вдигна ръка.
— О’кей. Ми-и-и-рно! — изправи се той залитайки и ни изгледа в очакване.
— Майната ви, сър!
— По-високо!
— МАЙНАТА ВИ, СЪР! — това бе един от не особено вдъхновяващите опити да се повдигне духа на войската.
— Така е по-добре! И не забравяйте — утре ученията са преди изгрев слънце. Кльопачката е в 03,30, проверката — в 04,00. Всеки, който остане в леглото след 03,40, губи една нашивка. Свободни сте.
Вдигнах ципа на комбинезона си и прецапах през снега до салона, за да се подкрепя с чаша соя и един фас. Пет-шест часа сън винаги са ми стигали, а и това бе единственото време, когато можех да остана насаме със себе си, поне за малко извън армията. Прегледах за няколко минути разпечатката на новините. Около Алдебаран преди четири години беше ликвидиран един кораб. Сформираше се наказателна флотилия, но щяха да й потрябват още толкова години, за да стигне дотам. А дотогава тауранците щяха здраво да блокират всички възможни входно-изходни планети.
Когато се прибрах в спалното помещение, всички се бяха вмъкнали в чувалите и главното осветление бе угасено. Откакто се върнахме от двуседмичните учения на Луната, цялата рота едвам се влачеше. Метнах дрехите си в шкафчето, хвърлих едно око на списъка и разбрах, че койката ми бе номер 31. По дяволите, точно под отоплителя.
Възможно най-безшумно се промъкнах през завесата, за да не разбудя съседа си. Не видях кой беше, но и без това не давах пет пари. Мушнах се под одеялото.
— Закъсняваш, Мандела — и последва прозявка. Гласът принадлежеше на Роджърс.
— Извинявай, че те събудих — прошепнах аз.
— Няма за к’во — обърна се тя, гушна се и след като ме прегърна, потънах в нея. Беше топла и достатъчно мека.
Потупах я по бедрото почти по братски.
— Лека, Роджърс.
— Лека, жребецо — върна ми тя жеста, далеч по-целенасочено.
Защо става така, че човек винаги попада на уморени, когато е готов, и на възбудени, когато е каталясал? Нямаше как да не приема неизбежното.
2.
— До-о-о-бре, хайде сега дайте по-яко! Екипът на гредите! Мърдай, мърдай, размърдайте си задниците!
Към полунощ бе нахлул топъл въздушен фронт и снегът обърна на лапавица. Пермопластовата греда тежеше двеста и петдесет кила и бе дяволски трудно да се носи, дори и да не бе покрита с лед. Бяхме четирима, по двама от всеки край, стиснали пластмасовата греда с вдървените си пръсти. Партньор ми бе Роджърс.