Бе повишена в чин ефрейтор за времето на учението.
Завихме надясно и залегнахме зад някакъв плочест камък. Повечето от останалите намериха прикритие наблизо, но на неколцина се наложи да рият земята.
— Фриймън, чук е Потър.
— Потър, тук е Смити, Фриймън е аут; Самуелс също е аут. Останахме само петима. Прикрийте ни малко, за да можем да…
— Роджър, Смити. — Изщракване. — Екип „А“, открийте огън. Екип „Б“ наистина е изпаднал в тежко положение.
Надникнах зад крайчеца на камъка. Далекомерът на гранатомета показваше, че бункерът бе на около триста и петдесет метра, все още твърде далеч. Прицелих се малко по-височко и изстрелях три гранати, сетне с няколко градуса по-ниско — още три. Първите прехвърлиха целта с около двайсетина метра; вторият залп избухна право пред бункера. Опитах се да задържа мерника си под същия ъгъл и изстрелях още петнайсет гранати — целия остатък от пълнителя.
Би трябвало да залегна отново зад камъка и да презаредя, но исках да видя попадението, затова, докато бърках да откача следващия пълнител, не свалях поглед от бункера…
Когато лазерният лъч удари зрителния ми преобразувател, блесна ослепително силна червена светлина, която сякаш премина през очите ми, после се удари и отскочи от задната част на черепа ми. Трябва да е било само няколко милисекунди преди преобразувателят да се претовари и да изключи, но от яркозеления образ, в следствие на попадението, очите ме боляха няколко минути.
Тъй като официално бях „мъртъв“, радиото ми автоматично бе изключено и трябваше да остана на място, докато битката-игра завършеше. Лишен от всякакъв приток на сензорна информация, освен усещанията на собствената ми кожа (а тя болеше там, където бе осветена от припламването върху екрана на зрителния преобразувател) и от пищенето в ушите ми, чакането ми се видя ужасно дълго. Най-сетне някакъв шлем се тракна в моя.
— Добре ли си, Мандела? — беше гласът на Потър.
— Съжалявам, че преди двайсет минути умрях от скука.
— Изправи се и се хвани за ръката ми. Направих го и заедно се затътрихме към жилищните помещения. Влачихме се сигурно около час. По време на целия път тя не каза нищо — звуковите вълни не са най-удачния способ за комуникация, когато си нахлузил бойния костюм — но след като минахме през въздушния шлюз и се стоплихме, ми помогна да съблека скафандъра си. Бях готов за леко словесно бичуване, но когато скафандърът се отвори, преди още очите ми да се адаптират към светлината, тя ме грабна за врата и лепна мокра целувка върху устните ми.
— Отлична стрелба, Мандела.
— А?
— Не видя ли? Разбира се, че не… Последният залп, преди да те улучат — четири преки попадения. Бункерът реши, че е извън строя и единственото, което ни оставаше, бе да извървим оставащото разстояние.
— Страхотно — почесах се под очите, откъдето се поръсиха люспи суха кожа. Тя се изкикоти.
— Да можеше да се видиш. Приличаш на…
— Всички да се явят в общия салон — обяви гласът на капитана. Лоши новини, както обикновено.
Тя ми подаде туниката и сандалите.
— Хайде да вървим.
Общият салон-столова се намираше в края на коридора. На вратата имаше няколко колонки бутони; натиснах онзи, който бе срещу името ми. Четири от имената бяха покрити с черно тиксо. Дотук добре, само четирима. Значи в днешното учение не бяхме дали нито една жертва.
Капитанът седеше върху издигнатата платформа, което означаваше, че нямаше да ни се наложи отново да минаваме през всичките онези „Ми-и-ирно“ и прочее военни глупотевини. За по-малко от минута залата се изпълни; тих камбанен звън оповести, че списъкът на присъстващите е попълнен.
Капитан Стот не се изправи.
— Днес се справихте доста добре. Няма убити, а очаквах да има. В това отношение надхвърлихте очакванията ми, но във всяко друго — изпълнението ви бе слабо. Радвам се, че се грижите добре за себе си, защото всеки от вас представлява инвестиция от над милион долара плюс една четвърт човешки живот. Но в тренировъчната битка срещу този много глупав робот трийсет и седмина от вас се изхитриха да се подложат на лазерния огън и да бъдат убити наужким, след като мъртвите нямат нужда от храна, вие също няма да се нуждаете от нея през следващите три дни. Всеки, който е в списъка на „убитите“ в тази битка, ще има право само на два литра вода дневно, както и на дажбата си от витамини.
Вече бяхме достатъчно опитни, за да си позволим да изохкаме, но на лицата с опърлени вежди и с розов правоъгълник от изгорена кожа около очите се появи съответния гаден поглед.
— Мандела?