— Сър?
— Ти си пострадал най-зле от изгаряне. Зрителният ти преобразувател в неутрално положение ли беше?
О, по дяволите!
— Не, сър. На втора степен.
— Ясно. Кой бе водач на екипа ти в това учение?
— Временно изпълняващата длъжността ефрейтор Потър, сър.
— Редник Потър, ти ли му нареди да използва усилен образ?
— Сър, аз… аз не си спомням.
— Значи не помниш. Е, добре тогава, като упражнение за развиване на паметта, ще се присъединиш към „убитите“. Доволна ли си?
— Тъй вярно, сър.
— Добре. „Мъртвите“ ще ядат за последно тази вечер и от утре са без дажби. Има ли въпроси? — Сигурно се шегуваше. — Добре. Свободни сте.
Избрах си манджа, която ми се видя пълна с най-много калории и с табла в ръка се запътих да седна до Потър.
— Чиста донкихотщина, дяволите да те вземат. Но ти благодаря, все пак.
— Няма защо. И без това ми се искаше да сваля някой и друг килограм.
Не можах да забележа къде се намираха излишните й килограми.
— Зная едно чудесно упражнение — рекох, а тя се усмихна, без да вдига поглед от таблата си. — Имаш ли някого за тази вечер?
— Мислех си да помоля Джеф…
— Тогава побързай. Усуква се около Маиджима.
Е, това бе самата истина. Всички се усукваха около нея.
— Не знам. Може би би трябвало да си пазим силите. На третия ден…
— Хайде, хайде — подрасках дланта й леко с нокът. — Не сме лягали заедно от Мисури насам. Може да съм научил нещо ново.
— Може и да си — тя някакси лукаво наклони глава към мен. — Окей.
Всъщност, оказа се, че тя знаеше нов номер. Наричаше го френски тирбушон. Не пожела обаче да ми каже кой я бе научил, макар че ми се щеше да му стисна ръката — веднага, щом си възстановях силите.
8.
В края на краищата двуседмичното обучение в базата Маями ни коства живота на единайсет души. Дванайсет, ако броим Далкуист. Защото, предполагам, че да изживееш остатъка от живота си на Харон, без два крака и една ръка, си е почти равносилно на смърт.
Фостър загина при свличане на земни маси, а Фрийланд имаше повреда в скафандъра и се превърна в буца лед преди да успеем да го пренесем в помещението. Повечето от останалите мъртъвци бяха хора, които не познавах толкова добре. Ала ми бе мъчно за всички. Изглежда смъртта им по-скоро ни стресна, вместо да ни направи по-внимателни.
И ето ни на тъмната страна. Превозиха ни по въздуха на групи от по двайсет души и ни приземиха до купчина строителни материали, които някой благоразумно бе потопил във вир от хелий II.
Измъквахме материалите от вира с куки. Не е безопасно да газиш вътре, тъй като полепва по теб и не можеш да разбереш върху какво стъпваш; тогава човек може да налети на някоя ледена плоча водород и с това късметът му съвсем да свърши.
Предложих да се помъчим да изпарим хелия с лазерите си, но десетте минути концентриран огън не го свалиха до удовлетворително ниво. Хелий II е „свръхтечност“, която трябва да бъде изпарявана равномерно по цялата повърхност. Никакви горещи точки, никакви мехурчета.
Не биваше да използваме осветление, за да „не се издадем“. Ако човек нагласеше зрителния си конвертор на три или четири, звездите даваха достатъчно светлина, ала всяка следваща степен означаваше известна загуба на яснота, защото детайлите започваха да губят контурите си. На четвърта степен пейзажът представляваше груба монохромна картина; не можеш да прочетеш надписите върху шлемовете, освен ако хората не застанат непосредствено пред теб.
Но гледката и без това не бе кой знае колко интересна. Имаше пет-шест метеоритни кратера със средни размери (всичките еднакво пълни с хелий) и някакво подобие на мизерна планина, едва издадена над хоризонта. Неравната почва бе с консистенцията на замръзнала паяжина; при всяка стъпка потъваш половин инч със скърцащо хрущене. Да ти се скъсат нервичките.
Измъкването на материалите от вира ни отне почти цял ден. Подремвахме на смени — можеше да спиш прав или седнал, или легнал по очи. Нито една от тези пози не ми допадаше, затова горях от нетърпение да построим бункера и да го херметизираме.
Не можехме да го изградим под земята — щеше да се напълни с хелий II, затова първата ни работа бе да сглобим изолиращата платформа — трислоен „сандвич“ от вакуумиран пермопласт.
Бях временно назначен за ефрейтор и под мое разпореждане се намираше екип от десет души. Пренасяхме пермопластовите плоскости до строителната площадка — двама души с лекота можеха да носят една плоскост — когато един от „моите“ се подхлъзна и падна по гръб.
— По дяволите, Сингър, гледай къде стъпваш.
Вече имахме два-три смъртни случая при подобни обстоятелства.