— Съжалявам, ефрейтор. Спънах се. Краката ми се преплетоха.
— Добре де, внимавай.
Успя да се изправи и заедно с партньора си оставиха плоскостта и се върнаха за нова.
Продължих да го държа под око. След няколко минути той вече залиташе, нещо, което е доста трудно за изпълнение, когато си в някоя от нашите кибернетични брони.
— Сингър, след като оставите дъската искам да те видя.
— Слушам.
Той се справи с мъка и се затътри към мен.
— Дай да видя показанията ти.
Отворих вратичката на гърдите му, за да погледна монитора с медицинските данни. Температурата му бе с два градуса по-висока; пулсът и кръвното налягане — също бяха повишени, но не бяха преминали критичната точка.
— Да не си нещо болен?
— По дяволите, Мандела, чувствам се добре, само дето съм уморен. Откакто паднах съм малко замаян.
Набрах с брадичка комбинацията за свръзка със санитаря.
— Док, тук е Мандела. Искаш ли да наминеш за минутка?
— Разбира се, къде си?
Помахах му с ръка и той тръгна към нас, заобикаляйки вира.
— Какво има?
Посочих му показанията върху монитора на Сингър.
Той бе наясно за какво служеха всичките останали малки циферблати и скали и все пак огледът му отне известно време.
— Доколкото мога да преценя, Мандела… на него просто му е горещо.
— Майната ви, ами че и аз можех да ви кажа същото — рече Сингър.
— Може би ще е най-добре да извикаш оръжейника да хвърли едно око на скафандъра му.
Имахме двамина, които бяха минали скорострелен курс по поддръжка на скафандрите; те бяха „оръжейниците“ ни.
Набрах Санчес и го повиках да дойде с инструментите си.
— След минута-две, ефрейтор. Тъкмо пренасяме една дъска.
— Виж какво, оставяй я веднага и идвай тук.
Обземаше ме неприятно предчувствие. Докато го чакахме, аз и санитарят прегледахме скафандъра на Сингър.
— Охо — рече доктор Джоунс. — Я виж това.
Обиколих го изотзад и видях къде сочеше. Две от пластините на топлообменника бяха силно изкривени.
— Какво е станало? — попита Сингър.
— Паднал си върху него, нали?
— Разбира се, ефрейтор — точно така е. Сигурно не работи както трябва.
— Аз смятам, че изобщо не работи — рече „докторът“.
Санчес пристигна със своето диагностично куфарче и ние му разказахме какво се бе случило. Той огледа топлообменника, сетне мушна два-три жака в него и на малкия монитор в куфарчето му се появиха някакви данни. Не знам какво точно измерваше, но показанията бяха нула до осмия знак след десетичната точка.
Чу се леко изщракване, Санчес влезе в личната ми честота.
— Ефрейтор, това момче е смъртник.
— Какво? Не можеш ли да поправиш тая дяволска машинария?
— Може би… може би, ако я разглобя. Но няма никакъв начин да…
— Хей, Санчес? — Сингър се обаждаше на общата честота. — Откри ли повреда? — дишаше тежко. Щрак.
— Дръж се човече, работим по проблема. Щрак.
— Няма да издържи, докато херметизираме бункера.
А аз не мога да поправя топлообменника откъм външната му страна.
— Имаш резервен скафандър, нали?
— Два, от онези, дето стават за всякакви мерки. Но няма къде… ако речем…
— Добре. Отиваш и затопляш един от тях. — Превключих с брадичка на общата честота. — Слушай, Сингър, ще те измъкнем от това нещо. Санчес има резервен скафандър, но за да стане смяната, ще построим около теб „къща“. Разбра ли?
— Ъхъ.
— Виж сега, ще направим около теб един бокс и ще го включим към животоподдържащата система. Така ще можеш да дишаш, докато извършваш смяната.
— Вижда ми се доста копли… компли… комплицирано.
— Хайде, ела…
— Ще се оправя, бе човек, само ма остайте да си почина.
Хванах го за ръка и го поведох към строителната площадка. Вече наистина плетеше крака. „Докторът“ го подхвана от другата страна и така, между двама ни, не му давахме да падне.
— Ефрейтор Хо, тук е ефрейтор Мандела.
Хо отговаряше за животоподдържащата система.
— Разкарай се, Мандела, заета съм.
— Скоро ще си още по-заета.
Очертах й проблема. Групата й се захвана набързо да подготви ЖПС-а — в случая трябваше да е само въздухопровод с отоплител — а аз накарах екипа си да донесе шест плочи пермопласт, за да можем да построим една голяма кутия около Сингър и резервния скафандър. Щеше да прилича на огромен ковчег, метър широк и шест — дълъг.
Поставихме скафандъра върху плочата, която щеше да играе пода на ковчега.
— Окей, Сингър, хайде. Никакъв отговор.
— Сингър, хайде да вървим. Няма отговор.
Той просто си стоеше и не ми отвръщаше. Доктор Джоунс провери данните му.
— Припаднал е, човече, в безсъзнание е. Мислите ми препуснаха бързо. В бокса би трябвало да има място за още един човек.