— Я ми помогни!
Хванах Сингър за раменете, а Джоунс — за краката и внимателно го положихме да легне до ботушите на резервния скафандър.
Сетне и аз се настаних там.
— Окей, затваряйте ни.
— Виж, Мандела, ако някой трябва да влезе вътре, това трябва да бъда аз.
— Майната ти. Док. Туй е моя работа. Той е от моите хора.
Думите ми прозвучаха съвсем фалшиво. Уилям Мандела, момчето-герой.
Изправиха една плоча отстрани — имаше два отвора: за вход и за изход на ЖПС-а, и се заеха да я заваряват с тънък лазерен лъч за плочата в основата. На Земята бихме използвали лепило, но тук единствената течност бе хелият, който има маса интересни свойства, но определено не е леплив.
След около десет минути вече бяхме напълно затворени. Можех да усетя лекото бръмчене на ЖПС-а. Включих фара на скафандъра — за първи път, откакто бяхме на тъмната страна — и от светлината пред очите ми заиграха морави петна.
— Мандела, тук е Хо. Остани в скафандъра си поне две или три минути. Въвеждаме топъл въздух, но той се връща обратно в почти втечнен вид.
Моравите кръгове взеха да се разсейват по малко.
— Окей. Още е студено, но вече можеш да започваш.
Отворих скафандъра си — не нацяло, но не ми бе трудно да изляза от него. Все още бе достатъчно студен, за да свлече по малко кожа от пръстите на ръцете и от челото ми, докато, гърчейки се, се измъквах от него.
За да се добера до Сингър, трябваше да пълзя в ковчега с краката напред. След като се отдалечих от светлината на фара бързо се стъмни. Когато отворих костюма му, в лицето ме блъсна гореща воня. На мижавата светлина лицето му изглеждаше пурпурно и осеяно с тъмни петна. Дишането му бе съвсем слабо, а туптенето на сърцето бе зачестило.
Първо откачих отходните тръби — доста неприятна работа — сетне биосензорите; след това ми предстоеше да извлека ръцете от ръкавите му.
Да го осъществиш ти самият не е трудно. Извиваш се натам, усукваш се на иначе и ръката ти изскача. Но да го направиш отвън е съвсем друга работа; трябваше да изкривя ръката му, сетне да подхвана отдолу и да завъртя и ръкава на скафандъра в същото положение; а за да преместваш скафандри трябва бая мускул.
След като извадих едната му ръка, ми стана по-лесно; просто изпълзях напред, стъпих върху раменете на скафандъра и задърпах освободената му ръка. Той се измъкна от костюма като стрида от черупката си.
Отворих резервния скафандър и след доста дърпане и бутане успях да напъхам вътре краката му. Свързах биосензорите и предната облекчителна тръба. Другата щеше да му се наложи да си я окачва сам; прекалено е сложно. За н-ти път се зарадвах, че съм се родил мъж; жените са принудени да употребяват две от тези водопроводни инсталации, вместо една, състояща се от съвсем прост маркуч.
Оставих ръцете му извън ръкавите. Бойният комплект и без това щеше да е безполезен; усилвателите се пригаждат индивидуално за всеки.
Клепките му потрепериха.
— Ман… дела. Къде… на майната си…
Обясних му бавно и той май схвана повечето от казаното.
— Сега ще те затворя и се връщам в своя скафандър. Ще наредя на екипа да разреже тая кутия и да те изтегли навън. Разбра ли?
Той кимна. Неочаквана гледка — когато кимнеш или свиеш рамене вътре в костюма, той изобщо не препредава това движение.
Мушнах се в своя скафандър и включих с брадичка общата честота.
— Док, мисля, че ще се оправи. А сега ни извадете оттук.
— Ще ви.
Беше гласът на Хо. Лекият бръм на ЖПС-а бе сменен от тракане, сетне и от вибрации. Източваха въздуха от кутията, за да се избегне експлозия.
Единият ъгъл на шева се зачерви, сетне побеля и през него проникна яркият тъмночервен лъч, на не повече от трийсетина сантиметра от главата ми. Дръпнах се назад и се свих, доколкото това бе възможно в моето положение. Лъчът обходи шева и се върна там, от където бе започнал. Единият край на кутията се отдели полека, последван от капещите частици от пълнежа на пермопластовата плоча.
— Почакай това нещо да изстине и да се втвърди, Мандела.
— Не съм толкова глупав, Санчес.
— Хайде, тръгвай.
Някой ми подхвърли въже. По-разумно е, отколкото да се заема сам с извличането на Сингър. Направих широка примка под мишниците му и я завързах зад врата му. Сетне се изкатерих, за да им помогна в тегленето, но решението ми бе наивно — дванайсетина човека вече се бяха подредили да дърпат.
Сингър се измъкна без произшествия и успя да седне, докато доктор Джоунс проверяваше показанията му. Хората ме разпитваха и ме поздравяваха, когато Хо неочаквано каза:
— Гледайте! — и посочи към хоризонта. Беше някакъв черен кораб, който бързо се приближаваше. Имах време само да си помисля, че не бе справедливо, не бе предвидено да ни нападат броени дни преди да е завършило учението ни, ала в следващия миг корабът вече бе надвиснал над главите ни.