— Мърморковците от товарния сектор също могат да слушат. Току-що влязохме в бойни действия, като ударихме противника с две тахионни ракети, с мощност от по 50 гигатона всяка, и унищожихме както неприятелския кораб, така и друг обект, изстрелян от него три микросекунди по-рано. Врагът се опитваше да ни нападне през последните 179 часа корабно време. По време на инцидента той се движеше със скорост малко по-висока от половината от скоростта на светлината, спрямо Алеф, и се намираше само на 30 астрономически единици от „Земна надежда“. Скоростта му спрямо нас беше 0,47 на сто, което означава, че щяхме да се срещнем в пространството — (сиреч, да се сблъскаме!) — след малко повече от девет часа. Ракетите бяха изстреляни в 07,19 часа корабно време и унищожиха врага в 15,40, като и двете тахионни бомби се взривиха в рамките на 1000 клика разстояние от вражеските обекти.
Нашите две ракети бяха от онзи тип, чиято пропулсивна система сама по себе си представлява почти неконтролируема тахионна бомба. Ускоряваха се със 100 g и летяха със същата относителна скорост, докато появилата се в близост маса на вражеския кораб не ги детонираше.
— Не очакваме друга намеса на неприятелски кораби. След около пет часа скоростта ни спрямо Алеф ще бъде равна на нула; сетне ще започнем обратното пътуване. Връщането ще ни отнеме 27 дни.
Последваха всеобщи стонове и вяли ругатни. Всички вече го знаехме; обаче не ни се щеше да ни го напомнят.
И така, след един месец на логически упражнения и вдървени тренировки при постоянна гравитация от 2 g, за пръв път успяхме да съзрем планетата, която щяхме да нападнем. Нашественици от космоса — тъй вярно, сър.
Видяхме един ослепително бял полумесец, който ни очакваше на разстояние две астрономически единици от Епсилон. Капитанът бе засякъл неприятелската база от 50 астрономически единици и затова летяхме по широка дъга, при което оставихме планетата между нас и тях. Това не означаваше, че се промъквахме незабелязано — тъкмо обратното. Те предприеха три неуспешни атаки, но засега ние се намирахме в по-силни отбранителни позиции. Поне докато не се наложеше да слезем на повърхността, разбира се. Тогава само корабът и неговият екипаж от Звездната флотилия щяха да са в относителна безопасност.
Тъй като планетата беше доста мудна — завърташе се около оста си на всеки десет и половина дни, стационарната орбита на кораба трябваше да отстои на 150 000 километра разстояние от нея. При това положение хората на борда му до голяма степен се чувстваха сигурни; от врага ги деляха 6000 мили скали и 90 000 мили космическо пространство. Това означаваше обаче и цяла секунда разминаване във връзката между стъпилия на вража територия десантен екип и бойния компютър на кораба. Човек можеше сто пъти да пукне, додето неутриновата пулсация изпълзеше цялото разстояние дотам и обратно.
Най-общо казано, заповедите ни бяха да нахлуем в базата, да я овладеем, като повредим минимално екипировката на противника и да вземем поне един жив пленник. По никакъв начин не биваше да се оставяме да попаднем в плен. А и решението на тоя проблем не бе в наша власт; един специален сигнал от бойния компютър и онова парченце плутоний в енергийната ти раница ще се задейства само с 0,1 на сто от мощността си и ще се превърнеш не в нещо друго, ами в бързо разрастваща се маса от много гореща плазма.
Ние скоро заехме своите места и закопчахме коланите си в шест разузнавателни катера — по един взвод от дванайсет души във всеки — и отлетяхме от „Земна надежда“ с ускорение от 8 g. Всеки катер трябваше да следва своя грижливо подбран маршрут до точката на срещата ни, която щеше да се състои на 108 километра от базата. В същото време бяха изстреляни и 14 дрона, които щяха да объркат космическата отбранителна система на противника.
Приземяването ни мина почти идеално. Един от катерите бе леко повреден, несполучливо попадение бе изпарило част от изолационния материал от едната страна на корпуса му, но и той бе в състояние да се приземи, трябваше само да намали скоростта си, додето навлизаше в атмосферата.
Летяхме на зиг-заг. Нашият катер пристигна първи на мястото на срещата. Имаше обаче една неприятна подробност: мястото се оказа на четири километра под водата.
Едва ли не чувах как на 90 000 мили разстояние от нас скърцат мозъчните предавки на бордовия компютър, който прибавяше тази нова информация към старата. Продължихме, все едно че се канехме да кацнем на твърда земя: спирачни ракетни двигатели, падане, разтваряне на „шейната“, удар във водната повърхност, подскок, пак удар във водата, нов подскок, удар, потъване.