— Потър, ако през цялото време си знаела как изглеждат тауранците, би трябвало да кажеш и на нас.
— Ама на нас ни трябва…
— Трябва ни пленник, но няма нужда да го охраняваме цели четирийсет километра до базата му и да го държим под око, докато се бием.
— Слушам, сержант.
— Окей! Седми, всички гении и свръхземни, отиваме да погледнем. Пети и трети, елате и ни прикривайте.
Пропълзяхме през еднометровата трева до мястото, където бе залегнал втори взвод, разгърнат в огнева позиция.
— Нищо не виждам — рече Кортес.
— Напред и малко вляво. Тъмнозелено. Те бяха съвсем малко по-тъмни от тревата. Но след като забележиш първото, можеше да видиш и всички останали — движеха се полека на около трийсет метра пред нас.
— Огън!
Кортес стреля пръв; сетне дванайсет тъмночервени лъча се стрелнаха напред, тревата се люшна изсушена назад и изчезна, а съществата се мятаха в конвулсии и умираха, докато се опитваха да се разпръснат.
— Прекрати огъня, спри! — изправи се Кортес. — Трябват ни останките им. Втори взвод, последвай ме.
Той тръгна с широка крачка към димящите трупове, насочил лазерния си „пръст“ напред, една безсрамна убийствена цев, която го теглеше към резултатите от клането… Усетих как ми се повдига и разбрах, че всички зловещи тренировъчни филми и всички ужасни смъртни случаи по време на обучението, не ме бяха подготвили за тази неочаквана реалност… Притежавах магическа диригентска палка, която можех да насоча срещу едно живо същество и да го превърна в димящо парче полуопечено месо; в действителност аз не бях войник, нито някога съм искал да бъда, нито пък някога щях да поискам…
— Окей, седми, приближете насам.
Докато отивахме към тях, едно от съществата помръдна — съвсем леко потрепване — и Кортес с почти небрежен жест го стрелна с лъча на лазера си. Лъчът направи рана, дълбока колкото длан в тялото му. То умря, както и останалите, без да издаде звук.
Не бяха едри колкото хора, но телата им бяха по-широки в средата. Имаха тъмнозелена, почти черна козина, а там, където я бе опърлил лазерът, бе побеляла. Изглежда притежаваха по три крака и една ръка. Единствената „украса“ на рошавите им глави бе нещо като уста — влажен, черен отвор, изпълнен с плоски, черни зъби. Бяха ужасно отблъскващи, но най-гадното не се състоеше в различията им спрямо човека, а в приликите… Там, където лазерният лъч бе попаднал в някоя телесна кухина, се бяха изсипали кълбета и спирали от вътрешни органи. Кръвта им имаше тъмночервения цвят на човешка съсирена кръв.
— Роджърс, хвърли им едно око. Тауранци ли са или не?
Роджърс клекна до едно от изтърбушените същества и отвори плоската си пластмасова кутия, пълна с инструменти за дисекция. Извади скалпел.
— Единственият начин, по който можем да разберем.
Доктор Уилсън гледаше през рамото й, докато тя методично разрязваше ципите, покриващи някои от органите.
— Ето, тук.
Тя вдигна с два пръста някаква черна, влакнеста маса. Бронираният скафандър превръщаше движението й в пародия на изисканост.
— Е, и?
— Трева е, сержант. Ако тауранците се хранят с трева и дишат този въздух, те са решили, че планетата е като собствената им.
Тя изхвърли тревата настрани и продължи:
— Това са животни, сержант, просто едни шибани животни.
— Не знам — рече доктор Уилсън, — дали само защото вървят на четири крака или може би на три, и ядат трева…
— Е, добре, нека видим мозъка. Тя намери едно от тях, улучено в главата и изстърга повърхностното обгаряне от раната.
— Вижте това.
Отдолу че показа само гола, масивна кост. Тя дръпна и разроши козината по главата на друго същество.
— Какво, по дяволите, използва като сензорни органи? Няма очи, няма уши или… Тя се изправи.
— В тази шибана глава няма нищо друго освен уста и десет сантиметра череп. Който пък не защищава нищо, ама съвсем нищо, по дяволите.
— Ако можех, щях да свия рамене — рече докторът. — Не е задължително обаче мозъкът да прилича на кашест орех и да се намира в главата. Може черепът им да не е от кост, може би именно това е техният мозък, съставен от някаква кристална решетка…
— Да, ама шибаният му стомах си е на мястото, а ако туй не са черва, ще си изям…
— Чакайте — рече Кортес, — всичко това наистина е интересно, но единственото, което трябва да узнаем, е дали съществото е опасно и да продължим по-нататък; нямаме време да…
— Не са опасни — започна Роджърс. — Те не са…
— Санитар! ДОКТОРЕ! — някой отзад, от позицията на стрелците, махаше с ръце. Докторът хукна към него, последван от останалите.
— Какво стана? — докато тичате, той посегна и откачи медицинската си чанта.