— Хо. Припаднала е.
Докторът отметна рязко капачето на биомонитора на Хо.
— Мъртва е.
— Мъртва ли? — попита Кортес. — Какво, по дяволите…
— Една минутка — докторът мушна един жак в монитора и бъзикна циферблатите в чантата си. — Биомедицинската информация се съхранява дванайсет часа. Връщам записа назад, би трябвало… ето!
— Какво?
— Преди четири и половина минути — май е станало, когато открихте огън. Господи!
— Е?
— Силен мозъчен кръвоизлив. Без… — гледаше циферблатите, — без… предупреждение, без никакви отклонения; кръвно налягане повишено, пулс повишен, но в нормалните граници при тези обстоятелства… нищо… което да… подскаже…
Той посегна и отвори скафандъра й. Фините и източни черти бяха изкривени в ужасна гримаса, двата й венеца бяха оголени. Изпод стиснатите й клепки бе протекла лепкава течност, а от ушите й още се отцеждаха капки кръв. Доктор Уилсън затвори отново скафандъра.
— Никога не съм виждал нещо подобно. Сякаш в черепа й е избухнала бомба.
— О, по дяволите — възкликна Роджърс, — тя нямаше ли свръхсетивно възприятие?
— Точно така — думите на Кортес прозвучаха загрижено. — Добре, слушайте всички. Командирите на взводове, проверете хората си и вижте дали някой е ранен или липсва. Други пострадали от седми?
— Аз… страхотно ме цепи главата, сержант — оплака се Щастливеца.
Още четирима изпитваха силно главоболие. Единият потвърди, че имал телепатични дадености, макар и скромни. Останалите не знаеха.
— Кортес, очевидно е — каза доктор Уилсън, — че трябва да се държим настрани от тези чудовища и повече не бива да нараняваме никое от тях. Не и след като имаме петима души, податливи на онова, каквото и да е то, което очевидно уби Хо.
— Разбира се, по дяволите, няма нужда някой да ми го казва. Най-добре да тръгваме. Току-що докладвах на капитана за случилото се и той също смята, че преди да спрем за нощувка е за предпочитане да се отдалечим възможно най-далече от тук.
— Връщаме се към бойния ред и продължаваме по същия пеленг. Пети взвод, поемете водачеството; втори, вървете в ариергарда. Всички останали — по старому.
— Ами Хо? — попита Лъки.
— За нея ще се погрижат от кораба.
Бяхме се отдалечили на половин километър, когато блесна светкавица и отекна гръм. Там, където се намираше Хо, се издигна яркосветещ облак с формата на гъба и после изчезна в сивото небе.
13.
Спряхме за през „нощта“ — всъщност, слънцето нямаше да залезе още 70 часа. Намирахме се на малка височинка на около десет километра разстояние от мястото, където убихме неизвестните същества. Но все трябваше да си напомням, че не те бяха чужденците, а ние.
Два взвода образуваха защитен кръг, в който се тръшнахме изтощени. Всекиму се полагаха четири часа сън и два часа на пост.
Потър дойде и седна до мен. Включих с брадичка нейната честота.
— Здравей, Меригей.
— О, Уилям — прозвуча гласът й по радиото, беше дрезгав и треперещ. — Господи, толкова е ужасно.
— Вече мина…
— Аз убих едно от тях, още в първия миг, застрелях го право в, право…
Положих длан върху коляното й. Шумът от допира бе като изпукване на пластмаса. Рязко отдръпнах ръката си, обзет от видения за съвкупляващи се машини.
— Не се смятай за единствено виновна, Меригей; каквато и вина да имаме, тя… вече е разпределена по равно между всички ни…, макар че може би тройна порция от нея се полага на Кор…
— Редници, престанете да ломотите и поспете малко. След два часа и двамата застъпвате на пост.
— Слушам, сержант.
Гласът й бе толкова тъжен и уморен, че не можех да го понеса. Имах усещането, че само ако я докоснех, щях да отнема мъката и — тъй, както кабелът за заземяване отвежда електричеството, но и двамата бяхме затворени в изкуствения капан на собствените си бронирани светове…
— Лека нощ, Уилям.
— Лека.
Почти е невъзможно човек да се възбуди сексуално в скафандър, с тръбата за облекчаване и с всичките онези сензори от сребърен хлорид, които надничат в теб, но тъкмо това бе отговорът на тялото ми спрямо чувствената импотентност; може би си припомних далеч по-приятно прекараните нощи с Меригей. Вероятно усещах, че сред всичката тази заобикаляща ни смърт можеше твърде скоро да дойде и моята кончина; затова съзидателното ми кранче се надигна за последен път… Изобщо такива ми ти приятни мисли. Заспах и сънувах, че бях машина, която копираше жив организъм; със скърцане и потракване несръчно си пробивах път в света, хората бяха прекалено учтиви да кажат нещо, но се подсмиваха зад гърба ми, човечето, което седеше в главата ми дърпаше ръчките и лостовете й наблюдаваше цифровите скали. Това човече вече се бе побъркало напълно; то трупаше получените през деня обиди и щеше да си ги припомни, когато настъпи…