— Мандела… събуди се, по дяволите, твой ред е!
Затътрих се към мястото си в кръга, за да дебна Бог знае за какво… но бях толкова уморен, че едва държах очите си отворени. Накрая поех с език една стимулираща таблетка, макар да знаех, че по-късно щях да си платя за това.
Повече от час седях там, като оглеждах сектора си наляво и надясно, после наблизо и надалеч, ала гледката изобщо не се променяше; тревата не помръдваше дори и от лек порив на ветрец.
И изведнъж тя се разтвори и едно от трикраките същества застана право пред мен. Вдигнах „пръста“ си, но не натиснах спусъка.
— Виждам движение!
— Движение!
— Господи, Боже… ето едно, право пред…
— НЕ СТРЕЛЯЙТЕ! За Бога, не стреляйте…
— Движение.
— Движение.
Погледнах наляво и надясно, сетне — колкото можах по-далеч; пред всеки от постовите в кръга бе застанало по едно от слепите и тъпи същества.
Може би хапчето, което бях взел, за да ме държи буден, ме бе направило по-чувствителен към тяхното излъчване. Скалпът ме засърбя и в ума ми пропълзя нещо безформено. Беше усещането, което придобиваш, когато някой те запита, а ти не си го разбрал и искат да му отговориш, но си пропуснал възможността да осъзнаеш въпроса му.
Съществото седна на задните си крака, наведе се напред и се подпря на единствения си преден крак. Изглеждаше като голяма зелена мечка с недоразвита ръка. Мощта му сякаш се промъкна в съзнанието ми, като някаква паяжина, като някакъв отзвук от среднощни кошмари, опитваше се може би да се свърже с мен или да ме унищожи — не знам.
— Добре, всички от кръга да внимават, оттегляйте се, но бавно. Избягвайте резките жестове… Някой да го боли главата или нещо подобно?
— Сержант, тук е Холистър. Щастливеца.
— Опитват се да кажат нещо… Почти мога да… не, просто… Единственото, което мога да схвана, е, че те ни мислят за… забавни. Не се страхуват от нас.
— Искаш да кажеш, че този пред теб не се бои…
— Не, това е тяхното общо усещане. Не ме питайте откъде го зная, просто така го чувствам.
— Може би си мислят, че онова, което сториха с Хо, е смешно?
— Може би. Струва ми се, че не са опасни. Просто са любопитни.
— Сержант, говори Борс.
— Да.
— Тауранците са тук поне от година. Навярно са се научили как да общуват с тези… доморасли плюшени мечета, които може да ни шпионират и да изпращат съобщения до тях…
— Не мисля, че ще се издадат, ако случаят е такъв — рече Щастливеца. — Когато искат, те очевидно могат да се прикриват доста добре.
— Както и да е — каза Кортес, — дори и да са шпиони, бедата вече е факт. Не намирам, че ще бъде разумно да се предприемат каквито и да е действия срещу тях. Знам, че след онова, което сториха с Хо, всички бихте искали да ги видите мъртви, аз — също. Но най-добре ще е да бъдем внимателни.
Аз не исках да ги видя мъртви, по-скоро ми се щеше да не ги бях срещал. Оттеглях се полека към средата на лагера. Съществото не изглеждаше склонно да ме последва. Сигурно си даваше сметка, че бяхме обкръжени. Скубеше с ръка трева и хрупаше.
— О’кей, командирите на взводове, събудете всички хора и направете проверка. Съобщете ми, ако някой е пострадал. Кажете на хората си, че потегляме след минута.
Не знам какво бе очаквал Кортес, но съществата, разбира се, веднага ни последваха. Не ни държаха в истинско обкръжение; просто двайсет-трийсет от тях ни придружаваха през цялото време. Но не бяха едни и същи. Някои си тръгваха, а други се присъединяваха към парада. Беше очевидно, че нямаха намерение да се откажат.
Разрешена ни бе по една стимулираща таблетка. Без нея нито един от нас не би могъл да върви и час. Добре би ми дошла и втора таблетка, когато напрежението започнеше да спада, но ситуацията не позволяваше; все още се намирахме на трийсет километра от вражеската база — очакваше ни най-малко петнайсетчасов поход. И макар че с помощта на таблетките човек можеше да остане буден и енергичен в продължение на стотина часа, след първото хапче отклоненията в преценките и възприятията му се разрастваха като лавина, като in ехtrеmis и най-странните халюцинации можеха да се възприемат като нормални явления — човек можеше да разсъждава с часове преди да реши дали да закуси или не.
Под влиянието на изкуственото стимулиране през първите шест часа ротата се придвижваше много енергично, на седмия забави ход, а след девет часа и деветнайсет изминати километра — спря, напълно изтощена. Плюшените мечета не ни изпускаха изобщо из очи, а според Лъки не бяха престанали и да „излъчват“. Кортес реши да починем известно време, като всеки взвод поеме кръговата охрана за един час. Никога не съм бил по-доволен, че бях в седми взвод, тъй като застъпвахме на пост последна смяна и можехме да спим шест часа без прекъсване.