В кратките мигове, докато лежах буден, след като най-сетне си бяхме легнали, ми мина през ума, че следващият път, когато затворех очи, едва ли щях да се събудя. И установих, отчасти поради „махмурлука“ след наркотика, а най-вече поради ужасиите през деня, че пет пари не давам за това.
14.
Първата ни среща с тауранците се състоя по време на моята смяна.
Когато се събудих и смених доктор Джоунс на пост, плюшените мечета все още бяха там. Бяха се върнали към предишното си разположение — по едно пред всеки постови. Онова, което очакваше мен, ми се видя малко по-едро от нормалното, но иначе си беше досущ като останалите. Там, където седеше, тревата бе напълно опоскана, затова от време на време правеше набези наляво и надясно. Винаги се връщаше обаче да кукне отпреде ми, човек би рекъл „за да се втренчи“, ако имаше с какво да се втренчи.
Седяхме си тъй лице срещу лице около петнайсет минути, когато гласът на Кортес избоботи:
— Команда! Събудете се и се скрийте! Инстинктивно изпълних заповедта, пльоснах се на земята и се претърколих странично в една туфа висока трева.
— Вражески кораб над нас — добави Кортес лаконично.
Ако трябва да бъдем точни, не се намираше точно над главите ни, по-скоро летеше малко по на изток от нас. Движеше се бавно, може би със стотина километра в час и наподобяваше дръжка на метла, заобиколена от мръсен сапунен мехур. Съществото, което го управляваше, бе с малко по-човешки облик, отколкото мечетата, но в никакъв случай не бе привлекателно. Включих зрителния си конвертор на фокусно разстояние 40 и степен на яркост две, за да го разгледам по-отблизо.
Имаше две ръце и два крака, но кръстът му бе толкова тънък, че човек можеше да го обхване с длани. Под него бе поместена голяма, подковообразна тазова структура, широка почти метър, от която излизаха два люлеещи се кльощави крака, без видими коленни стави. Над талията тялото също се разширяваше в гръден кош, не по-малък от огромния таз. Ръцете му изглеждаха удивително човешки, само дето бяха прекалено дълги и не бяха достатъчно мускулести. На тях имаше премного пръсти. Нямаше рамене и врат. Главата му бе с кошмарни размери, издигаше се право от гръдния кош, като при заболелите от гуша. Двете очи приличаха на гроздове рибен хайвер, вместо нос имаше кичур, подобен на пискюл, а постоянно зейналата дупка, която би трябвало да е устата му, бе разположена съвсем долу, там, където би следвало да е адамовата му ябълка. Очевидно сапуненият мехур съдържаше безвредна за него среда, защото не носете нищо друго, освен собствената си козина, която напомняше кожа, държана твърде дълго в гореща вода, а сетне боядисана в бледооранжево. „Той“ нямаше външно изразени гениталии и нищо не подсказваше, че притежава зачатъци на млечни жлези. Затова го приехме за мъжко, само по догадка.
Беше ясно, че той или не ни виждаше, или ни смяташе за част от стадото мечета. Изобщо не ни погледна, просто си продължи но пътя, с курс 0,5 радиана на изток от северната посока.
— Доспете си, стига да ви се спи, след като видяхте това нещо. Тръгваме в 04,35 часа.
След четирийсет минути.
Поради непроницаемия облачен, покров на планетата, от космоса не можеше да се разбере как изглеждаше вражеската база, нито пък — колко бе голяма. Знаехме само къде е разположена, както и координатите, където трябваше да се приземят разузнавателните ни катери. Тъй че тя би могла да се намира и под земята, и под водата.
Някои от дроните освен като примамка, функционираха и като разузнавателни уреди: по време на лъжливата им атака срещу базата, един от тях бе успял да се приближи достатъчно, за да я заснеме. Когато бяхме на пет километра от определеното по радиоизлъчванията местоположение на базата, капитан Стот предаде изображението й на Кортес — единственият от нас с визьор в скафандъра си. Спряхме и той извика всички командири на взводове да дойдат при нас на съвещание. Дотърчаха и две от мечетата. Стараехме се да не им обръщаме внимание.
— Значи така, капитанът изпрати снимка на нашата цел. Ще ви начертая карта; командирите на взводове да я изкопират.
Измъкнаха от джобовете на набедрениците си подложки за писане и писала, а Кортес разгъна голям пластмасов лист. Тръсна го, за да го изпразни от остатъчните електрически заряди и извади писалото си.