— Дрони!
Един от тях прелетя с рев на височината на дърветата, а един от мехурите излетя във въздуха да го пресрещне. Когато се сблъскаха, балонът се спука, дронът експлодира и се пръсна на милиони парченца. От отсрещната страна се появи друг мехур, но и той бе сполетян от същата участ.
— ОГЪН!
Седемте ослепително ярки избухвания бяха последвани от сътресение, което със сигурност би убило незащитен човек.
— Вдигнете филтрите!
Сива пелена от пушек и прах. Бучици боклук, които падат и барабанят като тежки дъждовни капки. — Слушайте:
Почти не го чувах, опитвах се да разбера какво ставаше в черепа ми. Знаех, че звучеше сигналът за задействане на програмираното хипнотично внушение, дори си спомних за сеанса, при който ни го имплантираха в Мисури, но от това то не ставаше по-малко непреодолимо. Съзнанието ми се замая от силните псевдо-спомени: рошавите дангалаци, които уж представляваха тауранци (изобщо не приличаха на тези, които вече бяхме видели), се качват на борда на кораб с колонисти и заръфват невръстни деца, докато майките им гледат ужасени (колонистите никога не вземаха със себе си деца; не биха издържали на ускоренията), сетне изнасилват жените до смърт с огромните си, покрити с пулсиращи вени членове (смешна е мисълта, че биха пожелали земните жителки), събарят мъжете на пода и късат меса от живите им тела, сетне ги лапат (сякаш могат да приемат и усвояват чуждоземен протеин)… Стотици страховити подробности, толкова добре запаметени, колкото събитията преди минути, и все пак твърде пресилени и абсурдни. Но докато съзнанието ми отхвърляше наивността на внушението, някъде по-дълбоко, в дълбините на заспалото животно, там, където обикновено се намират мотивациите и моралът ни, нещо вече жадуваше кръвта на иноземците, отдадено на убеждението, че най-благородната постъпка, която човек би могъл да извърши, бе да убие едно от тези ужасни чудовища…
Знам, че всичко това бяха абсолютни глупости и мразех човека, който си бе позволил такива противни волности със съзнанието ми, но вече чувах дори скърцането на зъбите си, а лицето ми беше замръзнало в спазматична кръвожадна усмивка… Едно от плюшените мечета вървеше пред мен като замаяно. Започнах да свалям лазерния си „пръст“ и в следващия миг главата на съществото експлодира в облак от сиви парчетии и кръв. Щастливеца изстена, почти изви.
— Гадни… мръсни, шибани копелета. Лумна кръстосан лазерен огън и всичките плюшени мечета паднаха мъртви.
— Внимавайте, по дяволите — изкрещя Кортес. — Целете се по-точно в шибаните неща — те не са играчки! Екип „А“, тръгвайте към кратерите, ще прикривате екип „Б“.
Някой плачеше и се смееше едновременно.
— Петров, какво бе, мамицата му, ти става? — бе необичайно да чуеш Кортес да ругае.
Извърнах се и видях Петров, вляво зад мен: бе легнал в една плитка ямка и копаеше яростно с две ръце, плачеше и се кикотеше.
— Майната ти — изрече Кортес. — Екип „Б“! Десет метра зад кратерите, развърнете се в редица. Екип „В“ — в кратерите заедно с „А“.
Изправих се и взех стоте метра с дванайсет усилени от скафандъра крачки. Кратерите бяха с диаметър от по десетина метра — достатъчно големи, за да скрият и разузнавателен катер. Скочих към противоположния край на ямата и се озовах отвъд нея, до един приятел на име Чин. Той дори не се огледа, когато се приземих, продължи да наблюдава базата за някакви признаци на живот.
— Екип „А“ — залегни в редица на десет метра от екип „Б“.
Едва бяха изречени тези думи и сградата пред нас избълва залп от мехури, който се понесе към редиците ни. Повечето от нашите ги забелязаха и залегнаха, но Чин тъкмо се канеше да се затича и налетя на един от тях.
Мехурът се допря до върха на шлема му и изчезна с едва доловимо изпукване. Чин направи крачка назад и се струполи от ръба на кратера, оставяйки след себе си ивица от кръв и мозък. Безжизнен, с разперени ръце и крака, той се плъзна надолу по склона; абсолютно симетричната дупка, която мехурът бе издълбал в пластмасата, косата, кожата, костите и мозъка му, се запълни с прахоляк.
— Всички на място. Взводните командири, докладвайте за жертви… прието… прието… прието, прието, прието… прието. Имаме трима убити. Нямаше да има и един, ако всички бяхте залегнали. Така че отсега нататък, когато това нещо изригне, всички да си заврат муцуните в пръстта. Екип „А“, завършете набега.