Приключиха маневрата без инцидент.
— Добре. Екип „В“, тичайте към мястото където Б… задръж! Залегни!
Всички се проснаха на земята. Мехурите се понесоха плавно под формата на идеална дъга на около два метра над земята. Преминаха спокойно над главите ни с изключение на един, който превърна някакво дърво в клечки за зъби, и сетне изчезнаха в далечината.
— „Б“, подминете „А“ с десет метра. „В“, заемете мястото на „Б“. Гранатометчиците от „Б“, вижте дали можете да достигнете „цветето“.
Две гранати разораха земята на трийсст-четирийсет метра от конструкцията. Тя сякаш се паникьоса и забълва на свой ред непрекъснат поток от мехури — и отново нито един от тях не летеше по-ниско от два метра над земята. Продължихме да настъпваме приведени.
Изведнъж в сградата се появи някакъв шев, който се разшири до размерите на голяма врата. Тауранците изскочиха на тълпи.
— Гранатометчиците, прекратете огъня. Екип „Б“, лазерен огън отляво и отдясно — дръжте ги притиснати в плътна групичка. „А“ и „В“, напред към центъра.
Един тауранец загина, опитвайки се да прекоси през лазерен лъч. Другите останаха на мястото си.
Когато си в скафандър, е доста неудобно да тичаш и едновременно с това да държиш главата си наведена. Трябва да търчиш насам-натам като кънкьор, който набира скорост; в противен случай ще полетиш. Поне един човек от екип „А“ отскочи прекалено високо и бе постигнат от съдбата на Чин.
Чувствах се натикан в ъгъла, като в капан, между стената от лазерен огън от двете страни и от ниския таван, който, ако го докоснеш, вещаеше смърт. Но въпреки това се усещах щастлив — бях изпаднал в еуфорично настроение — най-сетне ми се предлагаше възможността да убия някой от подлите детеядци. Макар да се досещах, че всичко това бе абсолютна лайнарщина.
Те не се съпротивляваха, освен чрез доста неефикасните си мехури (очевидно не бяха конструирани като оръжие за масово поразяване), нито пък се оттеглиха в сградата. Притискаха се един в друг и ни гледаха как се приближаваме. Една-две гранати можеха да ги довършат, но очевидно Кортес не бе забравил за пленника.
— Добре. Сега, щом ви наредя „тръгвайте“, ще ги заобиколите във фланг. Екип „Б“ да поддържа огъня… Втори и четвърти взвод — надясно, шести и седми — наляво. Екип „Б“ — напред в редица, за да ги обградим. Тръгвайте!
Разгърнахме се наляво. Веднага щом лазерният огън секна, тауранците се втурнаха на тълпи към нашия фланг.
— Екип „А“, залегни и огън! Не стреляйте, ако не сте сигурни в прицела си — можете да засегнете някой от нашите. И, за Бога, оставете ми един жив!
Гледката бе ужасяваща: всичките тези чудовища, забързани срещу нас. Тичаха на големи скокове, а мехурите им ги избягваха; приличаха на онзи, който бяхме видели преди това, да се вози с метлата; бяха голи, с изключение на почти прозрачните сфери, обвили телата им. Десният фланг откри подборен огън, целеха се в ариергарда на групата.
Изведнъж покрай редицата на тауранците проблесна лазерен лъч, който пропусна целта си. Чу се ужасен писък, огледах се и видях някого — мисля, че бе Пери, който се гърчеше на земята, притиснал с дясната си ръка тлеещото пънче на лявата си ръка, изгорена до лакътя. През пръстите на десницата му се стичаше кръв, а скафандърът, поради преплетените вериги за маскировка блещукаше във всички цветове — черен, бял, пустинен, шарен като за джунгла, зелен, сив. Не знам колко време зяпах, но във всеки случай достатъчно, за да видя как санитарят хукна да му окаже първа помощ. Когато извърнах поглед, тауранците почти бяха връхлетели върху мен.
Първият ми изстрел бе отчаян и твърде висок, но все пак бръсна горната част от защитната сфера на водещия тауранец. Сферата изчезна, после чудовището се препъна и падна на земята, гърчейки се в спазми. От устния му отвор блъвна пяна, отначало бяла, след това прошарена в червено. Той застина в последна конвулсия и се изви назад, тялото му прие формата на конска подкова. Дългият му писък, висок и подобен на изсвирване, престана в мига, в който другарите му го сгазиха. Ненавиждах се за усмивката си.
Беше истинско клане, въпреки че съотношението на живата сила на фланга ни бе пет към едно в тяхна полза. Те продължиха да налитат без колебание, дори когато трябваше да преодоляват купчината тела и части от тела, която се издигаше все по-високо, успоредно на фланга. Земята пред нас бе почервеняла от тауранска кръв, нали всички Божи твари имат хемоглобин, и както и при мечетата, за необученото око вътрешностите им изглеждаха доста сходни с нашите. Шлемът ми кънтеше от истеричен смях, докато, сечейки ги с огън, ги превръщахме в окървавен миш-маш, затова едва не пропуснах думите на Кортес: