Същият резултат ни очакваше и при антенната уредба — „салама“, в още двайсетина по-съществени сгради, както и в четирийсет и четирите бараки от обграждащия базата кръг. И тъй, бяхме завладели десетки здания, повечето с неизяснено предназначение, но се провалихме в главната си задача — да заловим тауранец, с когото ксенолозите ни да си правят опити. Но пък можеха да си получат всичките парчета и парченца, за които досега само си бяха мечтали. И това бе нещо.
След като преровихме и последния квадратен сантиметър от базата, пристигна един разузнавателен съд с истинския изследователски екип — учените. Кортес рече:
— Е, добре, излизайте от това.
И хипнотичната принуда изчезна.
„Събуждането“ ни бе доста зловещо. Някои, например Щастливеца и Меригей, едва не полудяха при спомена за кървавото стократно убийство. Кортес разпореди всички да вземат успокоителни таблетки, а най-разстроените — по две. И аз взех две, без специално нареждане.
Защото това си бе убийство, лишено от всякакво оправдание, същинска скотобойна. След като обезвредихме противокосмическата им отбрана, изобщо не бяхме заплашени. Тауранците изглежда нямаха и понятие от ръкопашен бой. Ние просто ги заприщихме и ги изклахме — при първия контакт между човека и друго интелигентно същество. Можехме да го смятаме и за втори, ако се броят плюшените мечета. Какво ли би станало, ако бяхме седнали и се бяхме опитали да разговаряме с тях? Те обаче получиха същото, каквото и другите.
Дълго след това си повтарях, отново и отново, че не аз бях тоя, който тъй радостно сечеше тези изплашени, бягащи в паника същества. Нали в двайсетия век, за всеобщо удовлетворение, обществото бе възприело, че твърдението „изпълнявах заповеди“ е неадекватно извинение за човешкото поведение… но какво можеш да сториш, когато заповедите произлизат от глъбините на подсъзнанието ти, този потаен кукловод?
Най-лошо от всичко бе усещането, че може би моите действия не бяха чак толкова нехуманни. Само преди няколко поколения предците ни бяха вършили същото спрямо собствения си вид, без дори да са били хипнотично програмирани.
Бях отвратен от човешката раса, отвратен от армията и ужасен от перспективата да се понасям в следващия век и кусур… Е, какво пък, винаги може да се прибегне до промиване на мозъка.
Корабът с единствения оцелял тауранец се бе измъкнал без проблеми (масивът на планетата го защищаваше от „Земна надежда“) и се бе спуснал в колапсаровото поле на Алеф. Офейкал бе към дома си, където и да се намираше той, и, както предполагах, щеше да докладва там какво могат да сторят двайсет мъже с ръчни оръжия на стотици бягащи и невъоръжени.
Подозирах, че следващия път, когато се срещнехме с тауранците в наземна битка, те щяха да бъдат готови да ни отвърнат. И се оказах прав.
СЕРЖАНТ МАНДЕЛА
2007 — 2024 г. сл. Р. Хр.
1.
Дали бях изплашен ли? Ами разбира се, че бях, а и кой ли не би бил? Само един глупак, самоубиец или робот. Или старши офицер.
Младши майор Стот крачеше напред-назад върху малкия подиум в залата за събрания (едновременно столова, всекидневна и физкултурен салон) на „Анивърсъри“. Бяхме извършили последния си колапсаров скок от Тет-38 до Йод-4. Забавяхме с ускорение от 1,5 g, а скоростта ни спрямо тази черна дупка бе в рамките на почтеното 0,9. Преследваха ни.
— Бих искал да се успокоите за малко и да се доверите на корабния компютър. През следващите две седмици тауранският кораб при всяко положение няма да е на разстояние, подходящо за атака, и ако продължите да сте в това настроение, нито вие, нито хората ви ще сте в състояние да се биете, когато му дойде времето. Страхът е заразна болест. Мандела!
Обикновено гледаше да се обръща към мен пред ротата със „сержант Мандела“. Но на това съвещание всички бяха от взводен командир нагоре; в групичката нямаше нито един редник.
— Слушам, сър.
— Мандела, ти си отговорен за психологическата, както и за физическата готовност на мъжете и жените в твоята група. Ако приемем, че си наясно с проблема за воинския дух, който се задълбочава на този кораб, и ако приемем, че твоята група не е имунизирана срещу нарастващото напрежение… какво би предприел в тази насока?
— Що се отнася до моята група ли, сър?
Той ме изгледа продължително.
— Разбира се.
— Обсъждаме го, сър.
— И стигнахте ли до някакво заключение?
— Не искам това да прозвучи неуважително, сър, но мисля, че проблемът е очевиден. По дяволите, хората ми, както и всички останали, са натикани в този кораб от четиринайсет…