— Ами, същото си е. Искало ти се е да го направиш с офицер. Перверзник. — Пръстенът изписука два пъти, даваше заето. — Е, и как беше тя?
— Биваше си я — окопитих се аз.
— Между другото, младши лейтенант Сингх е истински джентълмен. И изобщо не е ревнив.
— И аз не съм — рекох. — Но ако с нещо те обиди, само ми кажи и ще му насиня задника. Тя ми се усмихна над чашата си.
— Ако лейтенант Хармъни също те обиди с нещо, кажи ми и ще й насиня…
— Съгласен.
Ръкувахме се тържествено.
2.
Ускорителните клетки бяха нещо ново, монтираха ги и ги оборудваха, докато почивахме и попълвахме запасите си на Старгейт. Те даваха възможност корабът да се използва максимално близо до теоретичния му к.п.д., като тахионният движител функционираше дори при над двадесет и пет кратно натоварване.
Тейт ме очакваше в отсека с клетките. Останалата част от групата се мотаеше наоколо и бъбреше. Подадох му соята.
— Благодаря. Разбра ли нещо?
— Боя се, че не. Освен, че на флотските пачаври изглежда не им пука, а иначе шоуто е по тяхна инициатива. Може би е поредната тренировка.
Той сръбна малко соя.
— Все тая. За нас и така, и така няма особена разлика. Има да седим в резервоарите като премазани. Господи, как ги мразя тия работи.
— Знам ли. Може флотата скоро да започне да воюва, без да прибягва до услугите на пехотата и въобще в бъдеще да няма нужда от хора като нас за тая цел. А всички ние да се върнем у дома.
— Да, бе.
Санитарят дойде да ми сложи инжекцията.
Изчаках до 19,50 часа и излаях на групата:
— Да вървим. Привържете се и се затворете.
Клетката прилича донякъде на гъвкав скафандър; поне отчасти вътрешната й уредба е доста сходна. Но вместо раницата с животоподдържащата система, тук един шланг води до шлема на скафандъра, а два излизат от петите, и в добавка има още два за облекчаване. При ускоряване скафандрите почти са наблъскани рамо до рамо върху леките койки; да се добереш до клетката си е все едно да си проправиш път в гигантска чиния, пълна с маслинено-сиви спагети.
Когато лампичката в шлема ми показа, че всички бяха облекли скафандрите, натиснах бутона, който затопляше помещението. Не се виждаше нищо, разбира се, но можех да си представя как светлосиният разтвор от етилен гликол и още нещо се пени около нас и ни поглъща. Материята на скафандъра — хладна и суха — се сви и залепна по кожата ми. Знаех, че вътрешното налягане на тялото ми бързо се увеличаваше, за да се изравни с налягането на течността отвън. Тъкмо за това бе необходима инжекцията: да предотврати превръщането на клетките ти в мармалад между дяволския костюм и светлосиньото море отвън. И все пак човек можете да го усети. Когато уредът ми посочи 2 (външно налягане равно на воден стълб, висок две мили), имах чувството, че едновременно се сплесквам и се подувам. В 20,07 часа показанието бе 2,7 и се покачваше постоянно. Когато в 20,10 маневрата започна, вече не усещах разликата. Стори ми се обаче, че стрелката малко потрепна, и се почудих какво ли бе ускорението, та да се отрази върху уреда, макар и едва-едва.
Единственият недостатък на системата бе, че ако някой се случеше извън клетката си, когато „Анивърсъри“ достигнеше ускорение 25 g, от него щеше да остане само голяма купчина ягодов конфитюр. Затова движението на кораба и битката трябва да бъдат направлявани от корабния тактически компютър; той и така върши повечето от работата, но все пак друго си е, когато има човешки надзор.
Следващото малко неудобство е, че ако корабът бъде улучен и повреден и вземе, че се разхерметизира, ти ще се пръснеш като изпусната диня. А ако вътрешното налягане спадне, ще бъдеш размазан до смърт само за една микросекунда.
Декомпресията отнема долу-горе десет минути, плюс още две-три да се откачиш и да се облечеш. Не е възможно да изскочиш веднага от клетката, готов за бой. Докато ние сме затворени в капана си, на борда могат да оперират само четирима души; това е флотският екип по поддръжката. Те носят цялата апаратура на ускорителната камера със себе си и скафандрите им се превръщат в превозни средства, тежки по двайсет тона. Но дори и те трябва да си останат на място, когато корабът маневрира.
Ускорението продължи до 20,38 часа. Светна зелената лампичка и аз натиснах с брадичка копчето за декомпресия.
С Меригей се обличахме навън. Остатъчните пари от компресионната течност малко ме замайваха, леко ми се гадеше.
— Как се случи това? — посочих аз една разлютена морава ивица, която се простираше от дясната й гърда До лявото бедро.
— За втори път ми е — рече тя, докато търкаше ожесточено кожата си. — Първият път — на задника ми; мисля, че скафандърът не е напаснат, има гънки.