Не чух нищо кой знае какво, освен празни догадки, затова взех Роджърс и отидохме да си легнем. Меригей отново бе изчезнала — надявах се, че бе отишла да изкопчи нещо в повече от Сингх.
3.
Обещаната ни сбирка с участието на младши майора се състоя на следващата сутрин, но той повече или по-малко повтори с характерния си отсечен и монотонен глас думите на комодора с пехотинска терминология. Подчерта, че щом възможностите на тауранската флотилия се бяха повишили, нищо чудно и наземните им сили да ни се противопоставят по-удачно, отколкото миналия път.
Възникна обаче един интересен момент. Преди осем месеца или девет години, ние имахме огромно преимущество: а те комай изобщо не разбираха какво става. След като бяха толкова войнствени в космоса, очаквахме да бъдат като истински хуни и на земята. Но вместо това те на практика се строиха в редичка, за да бъдат изклани. Един от тях бе избягал и вероятно бе обяснил на другарите си какво представлява старомодният близък бой.
Това, разбира се, съвсем не означаваше, че тези сведения непременно бяха стигнали по предназначение, и то точно до тази определена група тауранци, които охраняваха Йод-4. Единственият известен нам начин за свръзка, по-бърз от скоростта на светлината, е лично да отнесеш дадено съобщение, посредством няколко колапсарови скока. Но не съществуваше способ да се разбере колко скока бяха необходими, за да се преодолее разстоянието между Йод-4 и родната планета на тауранците — така че тези тук можеха да се окажат или толкова пасивни като предшествениците си, или пък се бяха обучавали в пехотна тактика през последните близо десет години. Щяхме да установим това едва след пристигането ни на място.
Когато преминахме границата от един милиард километра и трябваше да се пъхнем в клетките, оръжейникът и аз тъкмо помагахме на моя отряд да прегледа бойните си костюми.
Имахме на разположение пет часа време за убиване, преди да се намъкнем в пашкулите си. Изиграх партия шах с Раби и загубих. Сетне Роджърс поведе взвода в бясна аеробика, единствената причина за което навярно бе да отклони мислите на хората от перспективата да лежат полусмачкани в клетките през следващите (поне) четири часа. Най-дългият ни престой в тях досега не бе превишавал и половината от това време.
Десет минути преди да достигнем петстотин милиона километровия предел, ние, командирите на отряди, поехме ръководството и под наше наблюдение всички влязоха в клетките. За осем минути се затворихме, пуснахме течността и се предадохме на милостта или в сигурните ръце на логистичния компютър.
Докато лежах като смазан от невидимата преса, една глупава мисъл облада съзнанието ми и започна да обикаля, подобно на електрически товар в свръхпроводник. Според научния формализъм, воденето на война се разделя на две ясни категории — тактика и логистика. Логистиката се занимава с преместването на войските, изхранването им и с всичко друго, освен с фактическия бой, който вече е въпрос на тактиката. А ето, че сега ние се бием, но нямаме тактически компютър, който да ни води в атака и в отбрана, а вместо това разполагаме с този огромен, свръхефикасен, миролюбив бакалин, наричан — забележете думата — логистичен (за тилово управление и материално-техническо осигуряване) компютър.
Другата половина на съзнанието ми, навярно не дотам угнетена от претоварването, привеждаше довода, че няма никакво значение как си кръстил един компютър, в крайна сметка той представлява купчина кристали от памет, логически чипове, болтове и гайки… Ако го програмираш да бъде Чингиз хан, той ще се превърне в тактически компютър, няма значение, че обичайните му функции са да наблюдава стоковия пазар или да контролира преработката на отпадни води.
Другият вътрешен глас обаче бе неумолим и твърдеше, че по пътя на тази логика и човек представлява само кичур коса, парче кост и известно количество влакнесто месо. Няма значение какъв е — ако го обучиш добре, дори да вземеш и някой монах-зен будист, можеш да го превърнеш в кръвожаден воин.
Тогава какво по дяволите представлявате вие или ние, или аз, питаше втората половина. Кротък специалист по вакуумно заваряване плюс преподавател по физика, грабнат от Закона за военната повинност на елита и препрограмиран в машина за убиване. Виж какво, убивал съм и това ми е харесвало.
Ала то бе хипноза, мотивационно програмиране, спорех аз отново със себе си. Вече не прибягват към него.
И единствената причина, казвах си, поради която спряха да го прилагат, е, че без него ти ще продължиш да убиваш още по-ефикасно. Логично е.