— Имаш ли друг васоконстриктор, освен пневматичната ампула?
Естел провери в чантата си.
— Не, само ампулата за спешни… ъ-ъ-ъ… да, имам и дилатор с управляемо дозиране…
— Окей, ако използваш констриктор и налягането й започне бързо да се повишава…
— Ще й давам по два кубика с дилатора.
— Добре. Това не е най-правилното решение, но… Ако не си прекалено уморена, бих искал сетне да ми асистираш горе.
— Разбира се.
Доктор Уилсън кимна и излезе. Естел започна да изтрива корема на Меригей с гъба, напоена с изопропилов спирт. Миришеше на хладно и чисто.
— Някой давал ли й е противошок?
— Да — отвърнах аз. — Преди около десет минути.
— А, ето защо докторът се безпокоеше — не, ти си постъпил разумно. Ала в противошока се съдържа и малко васоконстриктор. Добавим ли още пет кубика, получава се свръхдоза.
Тя продължи да бърше мълчаливо с гъбата, а погледът й често се стрелкаше към монитора, отчитащ кръвното налягане.
— Уилям? — тя за пръв път даде някакъв знак, че ме познава. — Тази жена… ъ-ъ-ъ, Меригей, беше ли ти любовница? Искам да кажа, постоянна любовница?
— Да.
— Много е хубава.
Удивителна забележка, като се имаше предвид разкъсаното и покрито със спечена кръв тяло на Меригей, както и изплесканото й лице там, където се бях опитал да избърша сълзите и. Предполагам, че само един лекар, или една жена, или една бивша любовница могат да съзрат красотата изпод всичко това.
— Да, хубава е.
Меригей бе спряла да плаче, очите й бяха затворени и смучеше последните капчици влага от хартиената кърпа.
— Може ли да получи още малко вода?
— Добре, но колкото преди. Не повече. Отидох в нишата с шкафчетата да потърся кърпа. Сега, след като изпаренията от компресионната течност се бяха разсеяли, можех вече да помириша въздуха. Вонеше на машинно масло и на изгорял метал, досущ като в железарска работилница. Почудих се дали не бяха пренатоварили климатика. Веднъж се бе случило нещо подобно — когато за пръв път използвахме ускорителните клетки.
Меригей прие водата, без да отваря очи.
— Смятате ли да заживеете заедно, като се върнете на Земята?
— Може би — казах аз, — ако изобщо се върнем на Земята. Предстои ни още една битка.
— Няма да има повече битки — рече категорично тя. — Да не би да не си чул?
— Какво?
— Не знаеш ли, че корабът бе улучен?
— Улучен ли? Тогава как е възможно да сме живи?
— Точно така, улучен — тя отново се зае с почистването на кръвта. — Поразени са четири ускорителни резервоара, а също и оръжейната. На борда не е останал и един боен скафандър… Не можем да се бием по долни гащи.
— Ами спасителните камери… какво стана с хората?
— Няма оцелели. Трийсет души.
— Кои бяха?
— Целият трети взвод. И първо отделение от втори. Ал-Садат, Бусия, Максуел, Негулеску.
— Боже мой!
— Трийсет убити и никой си няма и понятие каква е причината. Не знам, но всеки миг това би могло да ни сполети отново.
— Не е било дрон, така ли?
— Не, прехванахме ги всичките. Ликвидирахме и противниковия кораб. Нищо не се появи на сензорите, само едно Бам! и една трета от кораба отиде по дяволите. Извадихме късмет, че попадението не засегна двигателите или животоподдържащата система.
Почти не я чувах. Пенуърт. Ла Бат, Смитърс. Кристин и Фрида. Всичките — мъртви. Направо се бях вцепенил.
Тя извади от чантата си бръснач и туба с гел.
— Бъди джентълмен и се обърни на другата страна -рече тя. — А, ето, дръж това — тя напои парче марля в спирта и ми го подаде. — Свърши нещо полезно. Избърши лицето й.
Заех се с поставената ми задача и Меригей, без да отваря очи, рече:
— Това е приятно. Какво правиш?
— Правя се на джентълмен. И на полезен също…
— Целият личен състав, внимание, целият личен състав!
В компресионната камера нямаше говорител, но гласът ясно долиташе през вратата на съблекалнята.
— Целият личен състав от шесто ниво нагоре, с изключение на пряко заетите със спешни медицински или ремонтни дейности, да се яви незабавно в общия салон.
— Трябва да отида, Меригей.
Тя не отвърна нищо. Не разбрах дали бе чула съобщението.
— Естел — обърнах се към нея, майната му на джентълменството. — Ти ще…
— Да. Ще ти се обадя веднага, щом има нещо за казване.
— Добре.
— Всичко ще се оправи — ала изражението на лицето й бе мрачно и разтревожено. — Хайде, върви — добави меко тя.
Когато излязох в коридора, по говорителя повтаряха съобщението вече за четвърти път. Във въздуха се носеше някаква непозната миризма, която дори не ми се щеше да идентифицирам.