5.
Бях изминал едва половината път към общия салон, когато осъзнах каква гледка представлявах, затова надникнах в близката съблекалня, която се намираше редом с командирската стая. Заварих там ефрейтор Камеамеа, която енергично решеше косата си.
— Уилям! Какво се е случило с теб?
— Нищо.
Пуснах крана и се погледнах в огледалото. Цялото ми лице и туниката ми бяха изпомацани със засъхнала кръв.
— Меригей пострада, т.е. ефрейтор Потър, скафандърът й… ами, очевидно е имал гънка, ъ-ъ-ъ…
— Мъртва ли е?
— Не, просто е много зле, ще й правят операция…
— Недей с топла вода. Ще остане петно.
— А, добре. — Използвах топлата вода да измия лицето и ръцете си, а със студената изпрах туниката си. — Камерата на твоето отделение е през два отсека от А1, нали?
— Да.
— Видя ли какво се случи?
— Не. Всъщност, да. Но не и когато то се случи. Чак тогава забелязах, че плачеше, едри сълзи се стичаха по бузите и капеха от брадичката й. Тонът й обаче бе равен и овладян. Дърпаше яростно косите си с четката.
— Беше пълна бъркотия.
Пристъпих и сложих ръка върху рамото й.
— НЕ МЕ докосвай! — изгледа ме тя яростно и ме удари с четката през ръката. — Извинявай. Хайде да вървим.
На вратата ме пипна по ръката.
— Уилям… — изгледа ме тя предизвикателно. — Просто се радвам, че не се случи с мен. Разбираш ли? Човек може да гледа на това само по такъв начин.
Разбирах я, но не знаех дали да й вярвам.
— Ще обобщя нещата съвсем накратко — рече комодорът с напрегнат глас, — и то защото знаем съвсем малко. Десет секунди след като унищожихме вражеския кораб, два предмета, два много малки предмета, улучиха „Анивърсъри“ в средата. Тъй като те не бяха засечени на по-ранен етап, а знаем какъв е обсегът на нашата апаратура, става ясно, че те са се движили със скорост, по-голяма от девет десети от скоростта на светлината. Това ще рече, ако трябва да бъда по-точен, че векторът на тяхната скорост, перпендикулярен спрямо курса на „Анивърсъри“, е превишавал девет десети от скоростта на светлината и те са преминали защитните полета. Корабът ни е проектиран да генерира две мощни електромагнитни полета, когато се движи с релативистични скорости, едното с център на около пет хиляди километра от него, а другото на около десет хиляди, като и двете се разполагат успоредно по курса. Тези полета се поддържат чрез т.нар. ефект на „реактивния таран“, като енергията им се събира от междузвездния газ, докато обикаляме насам-натам. Всеки по-едър предмет, който може да представлява някаква заплаха (а това означава достатъчно голям, за да бъде видян със силно увеличаваща лупа) преминава през първото поле и излиза от него с много силен отрицателен заряд по цялата си повърхност. Когато навлезе във второто поле, той се отблъсква от пътя на кораба. Ако предметът е прекалено голям, за да бъде оттласнат по този начин, ние можем да го усетим от по-значително разстояние и да се отклоним от пътя му. Няма нужда да подчертавам дебело, че тауранците са измъдрили страхотно оръжие. Когато „Анивърсъри“ бе улучен, нашата скорост спрямо врага бе такава, че изминавахме дължината на кораба на всяка десет хилядна от секундата. Значи предметите, които са ни ударили, може да са били управляеми, а не просто приблизително насочени. А системата им за управление трябва да е била автономна, след като в момента на попадението вече нямаше жив тауранец. И всичко това — събрано в предмет с размерите на малко речно камъче. Повечето от вас са прекалено млади, за да си спомнят термина „футурошок“. През седемдесетте години на миналия век някои хора почувстваха, че технологичният напредък бе станал изключително бърз и хората, обикновените хора, не можеха да се справят с него; те не бяха в състояние да свикнат с настоящето, преди бъдещето да връхлети върху им. Един мъж на име Тофлер използва словосъчетанието „шок от бъдещето“, за да обрисува това положение.
Комодорът имаше слабост към академичните речи.
— Сега ние се намираме във физическа ситуация, която илюстрира тази научна теза. Резултатът е катастрофа. Трагедия. И, както изяснихме при предишното ни събиране, няма никакъв начин да му се противопоставим. Относителността ни хвърля в капана на противниковото минало; пак тя ги праща срещу нас от нашето бъдеще. Можем само да се надяваме, че следващият път тази ситуация ще се обърне наопаки. Единственият начин да си помогнем в момента е да се опитаме да се завърнем на Старгейт, а сетне и на Земята, където специалистите може и да измислят нещо, някакво противооръжие, след като анализират попаденията и нанесените от тях повреди. Сега можем да атакуваме тауранската входно-изходна планета от космоса и да я унищожим, без да използваме вас, пехотинците. Мисля обаче, че това би била една прекалено рискована акция. Би могло… да ни поразят и да ни свалят с устройството, което вече ни удари днес, или чрез друго, подобно нему, и така ние никога не ще успеем да се върнем на Старгейт с тази, по мое мнение, жизненоважна информация. Можем да изпратим дрон със съобщение, което да съдържа първоначалната ни хипотеза за новото оръжие… но ако той не достигне целта, армията ни ще изостане от тауранците в технологично отношение. Съответно, взехме курс, който ще ни позволи да обиколим Йод-4, при което черната дупка ще ни прикрие, защото ще остане между нас и тауранската база. Ще избягваме контакт с противника и ще гледаме възможно най-бързо да се върнем на Старгейт.