Колкото и да ми се стори невероятно, тук комодорът седна и разтри слепоочията си.
— Всички вие сте най-малкото командири на отделения или на групи. Повечето от вас имат добри бойни атестации. Надявам се, че някои ще останат във войската и след като изтече двегодишният им срок. Онези, които го направят, сигурно ще бъдат произведени лейтенанти и ще получат първата си истинска възможност да командват. Към тези хора искам да се обърна накратко, не като ваш… като един от вашите началници, а просто като старши офицер и съветник. Човек не може да взема командни решения, изхождайки само от тактическата ситуация и да предприема такива бойни действия, които да са в съответствие единствено със задачата да се нанесат значителни щети на противника, при минимум жертви и загуби на собствените ни ресурси и хора. Войните не се печелят чрез поредици от спечелени битки, а вследствие на сложни взаимовръзки между военна победа, икономически натиск, стратегическо маневриране, достъп до чужда информация и политически ходове — намесват се десетки, буквално десетки фактори.
Слушах думите му, но в съзнанието ми витаеше само мисълта за това, че една трета от приятелите ми бяха отишли в небитието едва преди час. А той се бе изправил пред нас да ни чете лекция по военна теория.
— Затова понякога е по-разумно човек да изостави една битка, за да спечели войната. Точно така и ще постъпим. Не ми бе лесно да взема това решение. Всъщност, това бе най-трудното решение в цялата ми кариера на военен. Защото, поне на пръв поглед, то изглежда като проява на страхливост. Логистичният компютър изчисли, че имаме около 62 на сто шанс за успех, ако се опитаме да унищожим базата на противника. За нещастие обаче, ще имаме само 30 процента шанс да оцелеем — след като някои от сценариите, водещи до успех, включват таран на входно-изходната им планета, който трябва да бъде осъществен от „Анивърсъри“ със скоростта на светлината.
Исусе Христе!
— Надявам се на никой от вас да не му се налага да взема в бъдеще такова решение. Когато се върнем на Старгейт, най-вероятно ще бъда изправен пред военен съд и разстрелян като страхливец. Но аз искрено вярвам, че информацията, която може да бъде извлечена чрез анализ на повредите на „Анивърсъри“ е по-важна от разрушаването на тази тауранска база. — Той се изправи. — По-важна от кариерата на един войник.
Трябваше да сподавя напушилия ме смях. Естествено „страхливостта“ нямаше нищо общо с решението му. Той просто не притежаваше нещо тъй примитивно и антивоенно по своята същност, каквото е желанието за живот.
Екипът по поддръжката успя да закърпи огромната пробойна в борда на „Анивърсъри“ и отново да го херметизира. Прекарахме останалата част от деня в почистване на района, без, разбира се, да докосваме онези безценни доказателства, за които комодорът бе готов да жертва кариерата си.
Най-тежкото ни задължение се оказа изхвърлянето на телата. С изключение на онези, чийто костюми бяха експлодирали.
На следващия ден отидох в кабината на Естел, веднага щом свърши дежурството й.
— Няма да ти стане хубаво, ако отидеш да я видиш сега.
Естел посръбваше от питието си, смесица от етилен алкохол, лимонена киселина, вода и капка естер, която наподобяваше аромата на портокалова кора.
— Вън от опасност ли е вече?
— Не и през следващите две седмици. Нека ти обясня. — Тя остави питието си, сплете пръсти и подпря брадицата си върху тях. — При нормални обстоятелства тази рана се лекува сравнително лесно. След като се прелее изгубената кръв, само ще напръскаме с „магически“ прах коремната кухина и ще я зашием отново. И след ден-два ще почне да крета напред-назад. Но съществуват и известни усложнения. До днес никой не е бил раняван по време на престоя си в компресионен костюм. Засега не е изскочило още нищо необичайно. Но през следващите няколко дни искаме внимателно да наблюдаваме реакцията на вътрешностите и. Освен това, много се безпокоим за евентуален перитонит. Знаещ ли какво е перитонит?