Пет минути преди да навлезем в полето на черната дупка, започнах процедурата по напълването. Аз и Меригей бяхме единствени в клетките. Моето присъствие всъщност не бе толкова важно, след като пълненето и изпразването можеха да се управляват от централния пулт. Но по-безопасно бе да се дублира системата, а и аз исках да бъда там.
Не бе чак толкова зле, беше както при нормалната практика; изобщо липсваха усещанията за смачкване и подуване. Човек изведнъж бива обзет от миришещото на пластмаса вещество (все не можеш да усетиш първите мигове, когато то нахлува и измества въздуха от белите ти дробове), сетне — леко ускорение и отново дишаш въздух, в очакване клетката да се отвори; после се разкачваш, отключващ и излизаш.
Клетката на Меригсй бе празна. Отидох до нея и видях кръвта.
— Направила е кръвоизлив.
Тонът на доктор Уилсън прозвуча погребално. Обърнах се, очите ми още пареха, и го видях, облегнат на вратата към съблекалнята. Невероятно, но той широко се усмихваше.
— Което се и очакваше. Доктор Хармъни се зае с това. Всичко ще бъде наред.
6.
След седмица Меригей вече вървеше, след две бе приета обратно в „братството“, а след шест беше обявено, че е излекувана напълно.
Десет дълги месеца в космоса и през пялото време — военно дело. Армия, армия и пак армия. Гимнастика, безсмислени отработвания на детайли, задължителни лекции — дори се чу приказка, че щели да възстановят първоначалната схема кой с кого да спи, но не го сториха, навярно се бояха от бунт. Смяната на партньора нямаше да бъде приета от онези от нас, които бяха оформили повече или по-малко постоянни двойки.
Всичките тези глупотевини и поддържането на строгата военна дисциплина ме тревожеха. Най-вече се боях да не би да ни попречат на уволнението. Меригей казваше, че съм бил станал параноик; те правели всичко това, защото нямало друг начин да опазят вътрешния ред в продължение на десет месеца.
Повечето разговори, освен обичайните ругатни по адрес на военната институция, се въртяха около това колко се бе променила Земята и какво ще вършим, след като се уволним. Щяхме да бъдем относително богати: полагаше ни се заплата за двайсет и шест години наведнъж. Плюс капитализираните лихви; петстотинте долара, които получавахме за първия си месец в армията, бяха станали вече повече от 1500.
Пристигнахме на Старгейт към края на 2023-та, датирано по Гринуич.
През тези почти седемнайсет години, през които участвахме в кампанията Йод-4, базата се бе разрастнала учудващо много. Представляваше сграда с размера на лунния Тихо-сити, в която се помещаваха почти десет хиляди души. В рейдовете срещу тауранските входно-изходни планети участваха седемдесет и осем крейсера с размерите на „Анивърсъри“, че дори и по-големи. Други десет охраняваха самата Старгейт, а два се въртяха на орбита, в очакване на своята пехота и екипажите си. Корабът „Земна надежда II“ се бе върнал от битка и изчакваше пристигането на още някой крейсер, за да потегли в обратна посока.
Бяха загубили две трети от екипажа си и икономически не бе оправдано да се праща цял крейсер до Земята само с трийсет и девет души на борда. Трийсет и девет бъдещи цивилни.
Отлетяхме до планетата с два разузнавателни катера.
Генерал Ботсфорд (който беше майор, когато го видяхме за пръв път на Харон, а тогава там имаше само две бараки и двайсет и четири гроба) ни прие в елегантно обзаведена зала за събрания. Крачеше напред-назад в дъното й пред огромен холографски куб за планиране на бойните действия. Едва разчитах надписите и истински се учудих, когато видях колко отдалечена бе Йод-4, но, разбира се, разстоянията нямат особено значение при колапсаровите скокове. Щеше да ни е необходимо десет пъти повече време да стигнем до Алфа Кентавър, която на практика бе в съседния двор, но не бе колапсар.
— Знаете — започна той прекалено високо, а сетне сниши гласа си, — че можем да ви разпределим в други части и отново да ви изпратим на бой. Законът за военната повинност на елита е променен, времетраенето на службата е продължено на пет, вместо на две години. Няма да го сторим, но — по дяволите! — не виждам причина, заради която някои от вас не искат да останат в армията. Още две годинки и капитализираната лихва ще ви направи богати за цял живот. Разбирам, претърпели сте тежки загуби… но това е неизбежно; вие бяхте първите. Условията вече ще бъдат значително по-леки. Бойните скафандри бяха усъвършенствани, знаем повече за тактиката на тауранците, оръжията ни станаха по-ефикасни… Няма защо да се боите.