Целият град Женева се бе вместил в една-единствена сграда, подобно на Джаксънвил, ала ми се стори по-малък, може би поради естествените планини, които го заобикаляха. Бе покрит със сняг, който изглеждаше мек и красив.
Повървяхме минута под снежната вихрушка — чудесно е да не си постоянно на „стайна температура“! — и се прехвърлихме в един вертолет, който ни изкачи до покрива на сградата; сетне се спуснахме с лифт, прекосихме движещ се тротоар, сетне взехме друг елеватор, преминахме по широк неподвижен коридор и стигнахме до „Трансщрасе“ 218Б, стая 45 — това бе мястото, указано на адресната картичка, която ми бяха дали. Вдигнах ръка да натисна звънеца на вратата; донякъде се страхувах.
Вече бях свикнал с мисълта, че баща ми бе починал — войската любезно ни бе предоставила някои сведения от подобно естество на Старгейт — и това не ме безпокоеше толкова, колкото перспективата да се видя с майка си, станала изведнъж на осемдесет и четири години. Едва не се върнах да потърся някой бар, където да притъпя чувствата си, но се взех в ръце и позвъних.
Вратата бързо се отвори. Беше остаряла, но не бе много по-различна, само с няколко нови бръчки и бяла, вместо посивяла коса. Гледахме се няколко мига, сетне се прегърнахме. Почувствах се щастлив да я видя отново и я прегърнах с облекчение.
Тя взе наметката ми и ме отведе във всекидневната на апартамента, където ме очакваше истински шок: там стоеше баща ми, усмихнат, но сериозен, с вечната си лула в ръка. Изпитах моментен гняв към войската, задето ме бяха заблудили, но сетне осъзнах, че това не можеше да е баща ми — защото изглеждаше така, както го помнех от детството си.
— Майкъл? Майк? Той се засмя.
— Че кой друг, Уили?
Братчето ми, някога хлапе, а сега — на средна възраст. Не бях го виждал от деветдесет и трета, когато заминах за колежа. Тогава бе на шестнайсет; две години по-късно UNEF го изпрати на Луната.
— Писна ли ти на Луната? — попитах го аз, докато се ръкувахме.
— А? Не, Уили, връщам се и прекарвам всяка година по месец-два на „голямата земя“. Вече не е така, както беше преди.
Когато ни мобилизираха за първи път се знаеше, че човек можеше да разчита само на едно обратно пътуване. Горивото струваше прекалено скъпо и нямаше как да се организират редовни полети.
Тримата седнахме около една мраморна масичка и мама ни остави да изпушим по една „трева“.
— Всичко се е променило толкова — рекох, преди да са ме заразпитвали за войната. — Разкажете ми как сте. Брат ми плесна с ръце и се ухили.
— Прекалено сложна задача ми поставяш. Разполагаш ли с няколко седмици?
Той очевидно изпитваше затруднение при избора си на поведение спрямо мен. Какво бях аз за него — племенник или нещо подобно? Очевидно вече не бях по-възрастният му брат.
— Намерил си кого да питаш — възкликна мама. — Лунарите говорят за Земята така, както девствениците — за секса.
— Но, мамо…
— С ентусиазъм и с невежество. Палнах цигарата и дръпнах дълбоко. Беше странно сладникава.
— Селенитите прекарват на Земята по няколко седмици годишно и използват половината от времето си да ни дават акъл как да се справяме с проблемите си.
— Може и така да е. Но през останалата половина от времето наблюдаваме. Обективно.
— А, ето ти го сега и Майкъл с неговия „обективен“ коментар.
Тя се облегна назад и му се усмихна.
— Мамо, знаеш, че… о, по дяволите, нека оставим това. Уили има цял живот пред себе си, за да разбере как стоят нещата. — Той дръпна от цигарата си и аз забелязах, че не гълташе дима. — Разкажи ни за войната, човече. Разбрах, че си бил в отряда, който наистина се е сражавал с тауранците. Лице срещу лице.
— Аха. Нищо особено.
— Така, така — рече Майк. — Чух, че били бъзльовци.
— Не е съвсем… вярно — поклатих глава, за да ми се прочистят мислите. Марихуаната ме правеше сънлив и ме замайваше. — По-скоро като че ли идеята за близък бой не им допадна. Приличаше повече на панаирджийско стрелбище. Те се строиха и ние ги разстреляхме.
— Как така? — попита мама. — В новините съобщиха, че сте загубили деветнайсет души.
— Нима са заявили, че деветнайсет от нас са били убити? Това не е вярно.
— Не си спомням точно.
— Е, ние наистина загубихме деветнайсет души, но само четирима от тях бяха убити. Това бе в началния стадий на битката, преди да проучим отбраната им. — Реших да не им разказвам как умря Ху. Бе прекалено комплицирано. — От останалите петнайсет единият бе улучен от наш лазер. Загуби ръката си, но оживя. Всички останали… те полудяха.