— Защо… да не би в резултат на някакво тауранско оръжие? — попита Майк.
— Тауранците нямат нищо общо с това. Виновна е армията. Бяха ни програмирали да убиваме всичко, което се движи, след като сержантът задейства хипнотичния транс с няколко ключови думи. Когато хората излязоха от психозата, те не можаха да преодолеят спомена за случилото се. Не искаха да се примирят с ролята на касапи, която им бе отредена.
Разтърсих няколко пъти глава. Наркотикът вече наистина ме хващаше.
— Вижте какво, много съжалявам — изправих се на крака с известно усилие. — Не съм си лягал от двайсет и…
— Разбира се, Уилям.
Мама ме хвана под ръка и ме отведе в спалнята, като ми обеща да ме събуди преди вечерните празненства. Леглото бе неприлично удобно, но аз бях в състояние да заспя и върху някой пън.
Умора, наркотик и прекалено напрегнат ден: наложи се мама да ме събуди, като напръска лицето ми със студена вода. Отведе ме до един гардероб и ми даде две премени, които изглеждаха достатъчно официални за случая. Спрях се на тухлено-червената — светлосинята ми се стори прекалено контешка. Взех си душ, избръснах се и отказах да си сложа козметика (Майк се бе разкрасил като кукла и ми предложи помощта си). Въоръжих се с инструкция от половин страничка — как да стигна до Общото събрание — и тръгнах.
По пътя се губих на два пъти, но на всяко коридорно кръстовище се намираха малки компютри, които указваха посоките на четиринайсет езика.
Мъжкото облекло (доколкото това ме засягаше), се бе ориентирало към миналото. От кръста нагоре не бе никак зле — прилепнала блуза-поло и къса пелерина; надолу обаче следваше широк, лъскав, нефункционален колан, на който висеше малка, украсена с бижута кама, годна може би само за отваряне на писма; панталоните се диплеха на широки плисета, а маншетите им се пъхаха в лъскави ботуши, които стигаха почти до коленете — изработени от изкуствена материя и с високи токове. Дайте ми украсена с перо шапка и Шекспир веднага щеше да ме вземе в трупата си.
Жените изглеждаха далеч по-добре. Срещнах се с Меригей пред залата на Общото събрание.
— Имам чувството, че съм съвсем гола, Уилям.
— Но изглеждаш чудесно. Какво да се прави, такава е модата.
Повечето от младите жени, които срещнах, бяха накипрени подобно на нея: носеха обикновена дълга риза с големи правоъгълни „прозорци“, изрязани от двете страни, от под мишниците до долу, а подгъвът свършваше там, където започваше въображението. За да се запази известно целомъдрие, тези премени изискваха сдържаност на движенията и доста упование в силата на статичното електричество.
— Видя ли вече залата? — попита тя и ме хвана под ръка. — Хайде да влезем вътре, конкистадоре.
Минахме през автоматичните врати и аз веднага се спрях. Залата бе толкова огромна, че сякаш пристъпих на открито.
Партерът имаше овална форма с повече от сто метра в диаметър. Стените се издигаха на шейсет-седемдесет метра и завършваха с прозрачен купол — спомних си, че го бях забелязал, докато кацахме — върху него навяваше сив сняг, снежинките танцуваха и се виеха. Стените бяха облицовани с керамична мозайка в приглушени цветове, хиляди фигури пресъздаваха хронологията на човешките постижения. Не знам колко време стоях и зяпах.
Прекосихме партера и се събрахме на кафе с другите обветрени ветерани. Кафето бе синтетично, но все пак бе за предпочитане пред соята. За моя изненада узнах, че на Земята вече почти не отглеждали тютюн и дори на някои места бил забранен, за да се съхрани обработваемата земя. Онова, с което човек можеше да се сдобие, бе скъпо и обикновено с отвратително качество, тъй като се отглеждаше от любители в малките им градинки в задния двор или на балкона. Единственият добър тютюн пристигаше от Луната и естествено бе на астрономични цени.
Марихуаната бе в изобилие и евтина. В някои страни, като Съединените щати например, бе позволена; произвеждаше се и се разпределяше от правителството.
Предложих на Меригей фас с „трева“, но тя отказа.
— Трябва да привиквам постепенно. Изпуших една преди време и едва не припаднах.
— Аз — също.
Във фоайето се появи един възрастен мъж, гърдите му представляваха плодова салата от орденски лентички, а раменете му бяха приведени под тежестта на петте звезди върху всяко от тях. Усмихна се благо, след като половината народ скочи на крака. Бях твърде цивилно настроен и си останах седнал.
— Добър вечер, добър вечер — рече той и с две ръце направи жест, подканяйки ги да седнат, като че ли ги потупваше по рамото. — Радвам се да ви видя тук. Радвам се, че сте толкова много.