Много ли? Малко повече от половината, които заминахме.
— Аз съм генерал Гари Манкър, началник-щаб на UNEF. След няколко минути ще идем там — посочи той залата на Общото събрание, — за кратка церемония. После ще бъдете свободни и ще се отдадете на заслужена почивка; за няколко месеца ще се поразтъпчете, ще обходите света, изобщо — каквото ви се прииска. Стига да успеете да разпъдите репортерите. Но преди да заминете, бих искал да ви кажа няколко думи за онова, с което бихте могли да се заемете след изтичането на тези няколко месеца, когато отпуската ви омръзне и парите започнат да свършват…
Както можеше да се очаква — същите сладки приказки, с които ни бе гостил и генерал Ботсфорд на Старгейт. Ще се нуждаете от работа, а досегашната ви ще бъде единствената, която ще можете да получите.
Преди да си тръгне, генералът ни съобщи, че след малко щял да дойде разводач, който да ни отведе до трибуната. В продължение на няколко минути се забавлявахме, като пускахме лафове за предимствата на повторното постъпване в армията.
Придружителят ни се оказа симпатична млада жена, за която не представляваше трудност да ни нареди по азбучен ред (изглежда нямаше по-високо мнение за военните от нас) и да ни поведе към залата.
Делегатите от първите няколко реда се бяха оттеглили назад. Седнах на мястото, обозначено с табелката на Гамбия, и с неудобство се заслушах в приказките за героизъм и саможертва. Генерал Манкър общо взето правилно изложи фактите. Но не назова нещата с истинските им имена.
Сетне ни извикаха последователно и доктор Оюкву ни връчи по един златен медал, който трябва да тежеше цяло кило. После произнесе къса реч за човечеството, обединено от обща кауза, докато скритите холокамери ни заснемаха един по един. Вдъхновяващо събитие за земните граждани. Накрая се строихме под вълна от аплодисменти, които ми се видяха някак потискащи.
Бях помолил Меригей, която нямаше живи родственици, да дойде и да живее при мен. До официалния вход на залата се тълпеше народ, затова си пробихме път към срещуположния й край, взехме първия ескалатор за няколко етажа нагоре и окончателно се изгубихме в хаоса от движещи се тротоари и асансьори. Наложи се да използваме един от компютрите на кръстовищата, за да стигнем до дома.
Бях разправил вече на мама за Меригей. Бях й казал, че вероятно ще я доведа. Те се поздравиха топло, мама ни настани във всекидневната, поднесе напитки и се зае с вечерята. Майк се присъедини към нас.
— Земята ще ви се види страшно отегчителна — рече той след дежурната размяна на любезности.
— Не знам. Армейският живот не може да се определи като кой знае колко въодушевяващ. Всяка промяна би била…
— Няма да можеш да си намериш работа.
— В областта на физиката — не, това е ясно; тези двайсет и шест години са като геоложка епоха…
— Не можеш да си намериш каквато и да е работа.
— Е, аз си мислех да се върна в университета и да си взема докторската степен, може би, и да продължа…
Майк само клатеше глава.
— Нека да довърши, Уилям — размърда се неспокойно Меригей. — По-осведомен е от нас.
Той изгълта питието си и разклати ледчето на дъното на чашата, загледан в него.
— Точно така. Както знаете. Луната е пълна с UNEF, цивилни и военни, и там се забавляваме като разнищваме слуховете.
— Стар армейски навик.
— Именно. Е, до мен достигна един слух и за вас… — той направи всеобемащ жест — за вас, ветераните, и се постарах да го проверя. Оказа се истина.
— Ще се радваме да го чуем.
— Много ще се зарадвате — остави той питието си и извади цигара с „трева“, но я прибра отново. — UNEF ще направи всичко възможно, за да ви върне във войската. Те контролират Бюрото по заетостта и можете да бъдете сигурни, че ще ви обявят или за недостатъчно подготвени или за прекалено образовани за която и да е работа, която ви попадне. Освен — в армията.
— Сигурен ли си? — попита Меригей. И двамата бяхме достатъчно опитни, за да се ангажираме прибързано с твърдението, че не могат да постъпят така.
— Сигурен — двеста процента. Имам приятел в лунния отдел на Бюрото по заетостта. Той ми показа директивата; формулирана е много изтънчено. И в скоби пише „абсолютно никакви изключения“.
— Може би докато завърша учението си…
— Никога няма да го започнеш. Няма да успееш да преминеш през лабиринта от изисквания и да влезеш в квотите. Ако се опиташ да ги натиснеш, ще те обявят за прекалено възрастен — по дяволите, аз не можах да вляза в процедура за докторат на моята възраст, така че…