— Вие сте ги презирали и не сте проявили никаква милост.
— Правилно. Избихме ги, макар те изобщо да не направиха опит да се съпротивляват. Но когато ни освободиха от хипнозата… ами, тогава не можахме да повярваме, че сме се държали като истински касапи. Четиринайсет души полудяха, а всички останали със седмици бяхме на успокояващи лекарства.
— Аха — рече разсеяно той и погледна за миг встрани.
— Колцина убихте вие самият?
— Петнайсет, двайсет, не знам; както казах, не можехме да се владеем. Беше същинско клане.
По време на цялото интервю коментаторът изглеждаше някак си разсредоточен и жестовете му често се повтаряха. Още същата вечер разбрах защо.
Меригей и аз гледахме „куба“ заедно с Майк. Мама я нямаше, бе отишла да й слагат изкуствени зъби (зъболекарите в Женева били по-големи спецове от американските). Интервюто ми бе показано в едно предаване, наречено „Калейдоскоп“, вмъкнато между документален филм за лунната хидропоника и концерт на някакъв тип, който твърдеше, че може да изсвири „Двойната фантазия в ла мажор“ от Телеман на хармоника. Съмнявах се дали някой друг в Женева или в целия свят бе включил на този канал.
Е, филмът за хидропониката беше интересен, а хармонистът бе виртуоз, но онова между двата филма бе пълна лигавщина.
Коментаторът:
— И как миришат те?
— Просто ужасно — смесица от гнил зеленчук и горяща сяра. Миризмата прониква през топлообменника на скафандъра.
Беше ме накарал да говоря и да говоря, за да получи широк спектър от звуци, от които да синтезира каквато си поиска глупост в отговор на въпросите си.
— Как, по дяволите, е могъл да си позволи такова нещо? — попитах Майк, когато предаването завърши.
— Не му се ядосвай толкова — рече Майк, загледан в едрия план на музиканта, който свиреше на четири различни хармоники едновременно. — Всички медии се цензурират от UNEF. Изминаха десет, дванайсет години, откакто на Земята се предаваха обективни репортажи за войната. Ти извади късмет, че не те подмениха с някой актьор с готови реплики.
— А на Луната по-добре ли е?
— Не и в областта на публичните предавания. Но след като всички там са свързани с UNEF, никак не с трудно да разбереш кога те лъжат в очите.
— Той е изрязал изцяло онази част за хипнозата.
— Разбираемо е — Майк сви рамене. — Необходими са им герои, а не роботи.
Интервюто с Меригей бе излъчено един час по-късно; и с нея бяха постъпили по същия начин. Всеки път, когато тя в действителност изричаше нещо против войната или армията, кубът се фокусираше върху жената, която я интервюираше и която кимаше умно, докато удивителна имитация на гласа на Меригей редеше същински нелепици.
UNEF поемаше разноските за петдневния ни престой в Женева на пълен пансион, пък и градът изглеждаше достатъчно подходящо място, където човек можеше да започне изучаването на тази нова Земя. На следващата сутрин се сдобихме с карта, която представляваше дебела един сантиметър книжка, и взехме асансьора до най-долното ниво, решени да си проправим после път нагоре до покрива на града, без да пропуснем нищо.
Приземният етаж представляваше странна смесица от история и тежка промишленост. Основата на сградата покриваше голяма част от онова, което е било старият град Женева, и много от автентичните постройки бяха запазени.
Най-общо казано, бе изпълнено с шум и блъсканица: обвити в снежни облаци, големи военни камиони навлизаха с ръмжене отвън; баржите бумтяха пред товарните докове на пристаните (река Рона се вие през средата на огромно празно пространство); дори и няколко миниатюрни вертолета сновяха насам-натам, за да координират кипящата дейност, лавирайки между колоните и бетонните подпори, които поддържаха сивото небе на следващия стаж, на четирийсет метра височина над главите ни.
Беше чудесно, дори повече от чудесно, можехме да останем там и да зяпаме с часове, но на този вятър и студ щяхме да измръзнем до смърт с леките си наметки. Решихме през някой от следващите дни да се върнем, облечени по-топло.
Въпреки логиката, етажът над нас бе наречен „първи“. Меригей ми обясни, че европейците винаги номерирали етажите по този начин (странно наистина, бях летял на хиляди светлинни години от Ню Мексико, но досега не бях минавал отвъд Атлантика). Долното ниво беше мозъкът на целия градски организъм, където работеха административните органи, системните анализатори и криогенните майстори.
Намирахме се в голямо, тихо фоайе, в което странно миришеше на стъкло. Едната стена заемаше огромен холо-куб, който изобразяваше структурната схема на женевската организационна система. Тя представляваше обвита в паяжина оранжева пирамида, покрита с десетки хиляди имена, свързани помежду си, като се почне от кмета на върха и се свърши с „охраната на коридорите“ в основата. Имената угасваха, когато някой умреше или бъдеше уволнен, или пък издигнат, или понижен. Блещукаща, с непрекъснато променяща се форма, тя наподобиваше нервната система на някакво фантастично създание. И в известен смисъл беше тъкмо така.