Слязохме от самолета на летище „Дълес“ и взехме монорелсовия влак до Рифтън, градът-спътник, в който живееше мама.
Той правеше приятно впечатление, тъй като беше по-малък от Женева, макар и да бе разпръснат на голяма площ. Бе свежа и разнообразна смесица от най-различни здания, високи само няколко етажа. Те бяха разположени сред дървета край сини езерца. Всички сгради бяха свързани чрез подвижни тротоари с най-внушителната — метален купол с магазини, училища и офиси. Там открихме указател, от който разбрахме как да стигнем до жилището на мама, двуфамилна къща, в близост до езеро.
Можехме да вземем покрития подвижен тротоар, но вместо това тръгнахме пеш край него. Чистият, студен въздух миришеше на окапали листа. Хората се плъзгаха покрай нас зад стъклопласта, ала ние бяхме избавени от тяхното любопитство.
Мама не ни отвори след като позвънихме, но вратата се оказа отключена. Жилището й бе удобно, изключително обширно според стандартите на един космически кораб, пълно с мебели от двайсти век. Тя спеше, затова ние с Меригей се настанихме във всекидневната и почетохме малко.
Сепна ни силен пристъп на кашлица, който долетя от спалнята. Спуснах се към стаята и почуках на вратата.
— Уилям? Не знаех… — закашляне, — влез, не знаех че сте…
Беше седнала на леглото, облегната на възглавници и заобиколена с всякакви цярове. Изглеждате ужасно, бледа и сбръчкана.
Запали една „трева“ и това изглежда потисна кашлицата й.
— Кога дойдохте? Не знаех, че…
— Преди четвърт час… Откога си…
— О, това е един вирус, който пипнах в Женева. Ще се оправя за няколко дни.
Тя се закашля отново и отпи от някакво шише, пълно с гъста, червена течност. Всичките и лекове бяха купени направо от аптеката и се числяха към разреда на патентованите медикаменти.
— Ходи ли на лекар?
— На лекар ли? Не, за Бога, Уили. Те нямат… това не е сериозно… не…
— Не е сериозно ли? — На нейните осемдесет и четири години! — За бога, мамо…
Отидох до визифона в кухнята и след известни затруднения успях да се свържа с болницата.
В куба се появи грозновато момиче, на възраст между двайсет и трийсет години.
— Сестра Доналдсън, обща информация. Усмивката й бе неподвижна и излъчваше професионална искреност — Тук изглежда всички бяха свикнали да се усмихват.
— Майка ми се нуждае от лекарски преглед. Болна е от…
— Име и номер, моля.
— Бет Мандела — произнесох го по букви. — Какъв номер?
— Номерът на медицинската и осигуровка, разбира се — и тя отново се усмихна.
Върнах се при на мама и я попитах за номера й.
— Не може да си го спомни.
— Няма значение, сър, сигурна съм, че ще успея да намеря данните й.
Тя обърна усмивка към клавиатурата пред себе си и набра някакъв код.
— Бет Мандела? — рече тя, а усмивката й премина във въпросително изражение. — И вие сте нейн син? Та тя сигурно е минала осемдесетте.
— Моля ви, това с една много дълга история. Тя наистина има нужда от доктор.
— Нима се шегувате?
— Какво искате да кажете? — В другата стая се избухна нов пристъп на задушаваща кашлица, най-тежкия досега. — Наистина, случаят може да се окаже много сериозен, вие трябва да…
— Но, сър, мисис Мандела е с приоритет нула още от 2010-та насам.
— Какво, по дяволите, означава това?
— С-ъ-р… — усмивката и се смрази.
— Слушайте, представете си, че идвам от друга планета. Какво означава „приоритет нула“?
— От друга… О! Аз ви познах! — И тя погледна наляво. — Соня, ела за секунда. — В куба надникна още едно лице, блудкава блондинка, чиято усмивка сякаш бе близначка на другата. — Спомняш ли си? По спътниковия канал тази сутрин?
— Ах, да — рече тя. — Един от войниците, хей, това е страхотно, наистина страхотно. Главата се отдръпна.
— О, мистър Мандела — рече темпераментно първата. — Не се учудвам, че сте объркан. Всичко е много просто.
— Е?
— Става дума за Всеобщата медицинско-осигурителна система. На седемдесетия си рожден ден всеки възрастен автоматически бива категоризиран от компютрите в Женева.
— И на какъв принцип се извършва категоризацията? — Но за мен истината вече бе съвсем очевидна.
— Ами машините сами определят колко важна е за обществото дадената личност и какво лечение може да получи. Трета категория е като на всички останали; втора — също, е изключение на някои процедури за продължаване на живота…
— А нулева категория означава никакво лечение.
— Точно така, мистър Мандела. В усмивката и липсваше каквото и да е съжаление или разбиране.
— Благодаря.
Затворих. Меригей бе застанала зад мен и плачеше безгласно, с широко отворена уста.