##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##
ИЗБРОЕНИТЕ ПО-ДОЛУ ВОЕННОСЛУЖАЩИ:
Мандела, Уилям, мл. лейтенант (11 575 278) пом-ком. рота D, Трен. база Грим
И
Потър, Меригей, мл. лейтенант (17 386 907) пом-ком. рота В, Трен. база Грим
С НАСТОЯЩАТА СЕ ПРЕНАСОЧВАТ КАТО:
мл. лейт. Мандела: взв. ком. 2 взв. УДАР. ГРУПА „ТЕТПСТАРГЕЙТ“
мл. лейт. Потър: взв. ком. 3 взв. УДАР.ГРУНА „ТЕТПСТАРГЕЙТ“.
ХАРАКТЕР НА НАЗНАЧЕНИЕТО:
командване на десантен взвод в кампанията Тет2.
###############################################
УКАЗАНИТЕ ПО-ГОРЕ ВОЕННОСЛУЖАЩИ ВЕДНАГА ДА СЕ ЯВЯТ В ТРАНСПОРТНИЯ
БАТАЛЬОН В ГРИМАЛДИ, ЗА ДА ПОЛУЧАТ НОВИТЕ СИ НАЗНАЧЕНИЯ.
ИЗДАДЕНО НА СТАРГЕЙТ TACBD-12808684.1450/4
Декември 2024, SG
##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##ЗАПОВЕД##
— Не си губят напразно времето, нали? — рече горчиво Меригей.
— Може да е рутинна заповед. Командването на Ударните сили е на светлинни седмици разстояние оттук. Дори не биха могли да знаят, че сме постъпили отново.
— А нашите… — и тя преглътна края на изречението. — Нашите гаранции.
— Ами те вече ни дадоха право на избор. Никой обаче не ти гарантира, че назначението ти ще трае повече от час.
— Гаднярско е.
Вдигнах рамене.
— Твърде типично за армията.
Вече имах обаче две обезпокоителни догадки:
Първата: през цялото време сме знаели, че това ще се случи.
Втората: бяхме се завърнали у дома.
ЛЕЙТЕНАНТ МАНДЕЛА
2024 — 2389 г. сл. Р. Хр.
— Бързо и мръсно.
Гледах към сержанта на взвода си, Сантестебан, но си говорех сам. И на всички, които слушаха.
— Аха — рече той. — Трябва да го направим в първите минута-две, инак яко го загазваме.
Думите му бяха сухи и лаконични. Допингът вече бе започнал да действа.
Редник Колинс дойде заедно с Холидей. Двете несъзнателно се държаха за ръце.
— Лейтенант Мандела? — гласът й трепереше леко. — Може ли да се сбогуваме поне за минутка?
— Една минута — отсякох аз. — Съжалявам, но трябва да сме тръгнали в пет.
Не бе лесно да се наблюдават тези двечките заедно. Нито една от тях не притежаваше боен опит. Но те знаеха онова, което бе известно и на всички останали; колко минимални бяха шансовете им да бъдат отново заедно. Свряха се в един ъгъл, шепнеха си нещо, механично се галеха, без страст, дори не и за утеха. Очите на Колинс блестяха, но не плачеше. Холидей изглеждаше мрачна и безчувствена. Тя бе по-хубавката от двете, но сега пламъчето на нейната жизненост бе отлетяло и бе останала всичко на всичко една добре оформена обвивка — сива и без блясък.
През тези няколко месеца, след като напуснахме Земята, вече бях свикнал с открития женски хомосекс. Дори спрях да съжалявам за това, че губех потенциални партньорки. Но все още ме побиваха тръпки при вида на мъже, които бяха завързали „близко приятелство“.
Съблякох се и влязох заднешком в твърдата черупка на костюма. Сегашните скафандри бяха много по-сложни с всичките тези нови биометрики и системи за противодействие на травмите. Обаче си струваше да ги носиш, дори и да пострадаш впоследствие. Връщаш се у дома с добра пенсийка и героична протеза. Обсъждаше се и възможността за регенерация, поне на откъснати ръце и крака. Дано по-скоро почнат да я прилагат, преди Хевън да се напълни с осакатели хора. (Хевън бе новата болнична и възстановителна планета.)
Завърших подготвителните процедури и костюмът се затвори сам. Стиснах зъби; за да понеса болката (която изобщо не се появи), когато вътрешните сензори и иглопроводи се мушнат в тялото ми. Програмиращ нервен байпас, след който чувстваш само леко неудобство. За препоръчване е пред усещането, че умираш от хиляди прорезни рани.
Колинс и Холидей вече навличаха костюмите, а останалите десетима бяха почти готови, затова отидох в залата за подготовка на трети взвод. Да кажа довиждане на Меригей.
Тя вече беше облечена и се бе запътила към мен. Вместо да използваме радиото, допряхме шлемовете си. Интимно.
— Добре ли си, скъпа?
— Да — отвърна тя. — Взех си хапчето.
— Да, време е да се почувстваме щастливи. Аз също бях взел своето; предполагаше се, че човек трябва да се настрои оптимистично благодарение на транквилизатора, без това да навреди на вярната му преценка за нещата. Знаех, че повечето, от нас навярно щяха да загинат, но от това не ми ставаше кофти.
— Ще спиш ли при мен тази вечер?
— Ако и двамата се върнем отново тук — отвърна безстрастно тя. — Ще трябва и за това да взема хапче — опита се да се засмее. — Имах предвид приспивателно. Новите как се справят? Десет ли ти зачислиха?