— Да, десет, нищо им няма. Надрусани са, с четвърт доза.
— И аз постъпих така с моите; старая се да не ги ошашавя напълно преди акцията.
Всъщност единственият друг ветеран в моя взвод бе Сантестебан; четиримата ефрейтори бяха служили известно време в UNEF, но никога не бяха участвали в бойни действия.
Миниатюрният говорител до скулата ми изпращя и гласът на подполковник Кортес нареди:
— Стройте хората си! Имате на разположение две минути!
Взехме си довиждане и аз се върнах да проверя ятото си. Изглежда всички се бяха натъкмили без проблеми; строих ги. Изчакахме, както ни се стори, доста дълго.
— Добре, хайде качвайте ги.
След „ги“ вратата на отсека пред мен се отвори — явно въздухът вече бе изпомпан от подготвителния отсек — и аз поведох хората си към дрона-щурмовик.
Новите десантни дрони бяха грозни като смъртта. Представляваха просто една отворена рама, със скоби, чрез които те прикрепят на място, с въртящи се лазерни кули отпред и отзад и с малки тахионни енергийни източници под лазерите. Всичко беше автоматизирано; устройството щеше да ни приземи по възможно най-бързия начин и сетне щеше да излети светкавично, за да нападне противника. Тези бръмчила са за еднократна употреба и след боя никой не ги търси. Машината, която щеше да ни прибере, ако оцелеехме, бе паркирана наблизо и имаше далеч по-представителен вид.
Пристегнахме се и дронът-шурмовак се отдели от борда на крейсера „Сангре и Виктория“, включвайки едновременно двете реактивни струи на двигателя, за да изпълни маневрата. Сетне компютърът започна краткото предстартово броене отзад напред и ето че литнахме с ускорение четири g право надолу.
Планетата, която дори не си бяхме дали труда да кръстим, представляваше голям къс черна скала. В близост до нея нямаше ни една нормална звезда, която да я затопли. Отначало се ориентирахме къде се намираше само по липсата на звездите, които затуляше, но след като се спуснахме по-близо до нея, вече можехме да забележим едва доловимите нюанси на нейната тъмна повърхност. Спускахме се към едното полукълбо, противоположно на посоката, в която бе форпостът на тауранците.
Разузнаването ни бе установило, че лагерът им е разположен в средата на плоска равнина от застинала лава с диаметър няколкостотин километра. Беше доста по-примитивен в сравнение с другите бази на тауранците, които UNEF бе атакувала, но не бе възможно да се промъкнем незабелязано до него. Възнамерявахме да се снишим и да изскочим иззад хоризонта на около петнайсет километра от базата, с четири кораба, от различни посоки, и всичките четири бясно намаляващи скоростта, с надеждата да се стоварим право в скута им и да ги запукаме. Нямаше да има изобщо зад какво да се прикриваме.
Не се боях, разбира се. Разсеяно си помислих, че щеше да е по-добре, ако не бях си изпил хапчето.
На един километър височина от повърхността преминахме в хоризонтален полет успоредно на нея и се понесохме със скорост, по-висока от привличащата сила на скалистата планета, като непрекъснато се коригирахме, за да не излетим по допирателната. Земята се търкаляше под нас в тъмносиви неясни очертания; соплата на тахионните ни движители пръснаха светлинка от т. нар. сияние „псевдо-Черенков“, напускайки нашата и навлизайки в своя собствена реалност.
Тромавата ни „колесница“ се плъзга и подскача около десетина минути; сетне двигателят на носа изведнъж заработи и ние политнахме рязко напред, а от бързото намаляване на скоростта очите ни едва не изхвръкнаха от орбитите си.
— Готови за катапултиране — изрече женският механичен глас. — Пет, четири…
Лазерите на кораба откриха огън — продължаващи милисекунди проблясвания, при които земята под нас застиваше в накъсано стробоскопично движение. Местността ни се разкри като раздърпана смесица от пукнатини и грапави черни скали на няколко метра под краката ни. Спускахме се плавно.
— Три…
Броенето секна. Избухна ослепителна светлина и хоризонтът се изгуби някъде. Нашата трошка се вряза с опашката напред в почвата и в следващия миг ние се затъркаляхме ужасяващо, разхвърчаха се корпусни отломки и откъснали се от ремъците си десантници. Сетне се плъзнахме въртеливо и внезапно спряхме; опитах се да освободя крака си, но той бе притиснат от туловището на машината: мъчителна болка и сухо изхрущяване придружиха тласъка, с който стоманеният кил смаза крака ми. От пробития ми костюм въздухът излизаше с пронизително свистсне; антитравмената система се включи на разрез, щрак, болката се увеличи, сетне изчезна и аз се търколих освободен, с малко пънче на мястото на крака; то оставяше кървава диря подире ми, която замръзваше лъскава и тъмна върху еднообразната, черна скала. Усетих метален вкус в устата си, червена омара скри всичко от погледа ми, после цветът и потъмня до кафяво като речна кал, после почерня и аз изгубих съзнание, а хапчето мислеше вместо мен: „Е, не беше чак толкова зле.“