Той провери показанията на термометрите и ги отрази в бележника си.
— Докторът знае най-добре как стоят нещата, нищо, че изглежда особняк по вашите старомодни стандарти. Не го забравяйте.
Извади термометъра от устата ми и непринудено ме потупа по рамото. След това стори същото и с Меригей. На вратата се спря:
— След около шест часа навлизаме в черна дупка. Една от сестрите ще ви отведе до новите резервоари.
Настанихме се в тях — бяха далеч по-удобни и по-безопасни от индивидуалните ускорителни клетки — и се спуснахме в колапсаровото поле на Тет-2, започвайки шеметните маневри с петдесет g, предназначени да ни защитят от противниковите крейсери, когато само микросекунда по-късно се появяхме край Алеф-7.
Както можете и да се очаква, кампанията на Алеф-7 бе жалък провал и ние закуцукахме оттам към Хевън, след като бяхме дали в двата й етапа общо петдесет и четирима загинали и трийсет и деветима ранени. Само дванайсет войника бяха все още в състояние да воюват, но и те не опъваха каишката с особен мерак.
За да стигнем до Хевън ни бяха необходими три колапсарови скока. Никой кораб не отиваше там направо от полето на битката, дори забавянето понякога да ни костваше допълнителни жертви. Хевън бе единственото място освен Земята, чиито координати тауранците не биваше никога да узнаят.
Това бе прекрасна, запазена и в много отношения подобна на Земята планета, олицетворение на онова, което Земята би била, ако хората се отнасяха към нея със съчувствие, а не разбойнически. Девствени гори, бели плажове, древни пустини. Няколкото десетки градове или се вписваха хармонично в пейзажа (единият от тях бе изцяло под земята), или бяха своето рода паметници на човешката изобретателност; Океанус бе разположен на коралов риф, а над прозрачния му покрив имаше почти шест сажена вода; Бореас бе кацнал на един изсечен планински връх насред полярната пустош, а прочутият Скай, огромният град-курорт, се носеше с пасатите от континент към континент.
Приземихме се, като всички останали, в Трешолд — града на джунглата. Три четвърти от територията му бе заета от болница. Той бе най-големият град на планетата, но човек не може да разбере това, докато слиза от орбита. Единственият признак за наличието на човешката цивилизация тук бе късата писта, която изникна изневиделица — малка бяла ивица, направо незначителна на фона на простиращата се на изток величествена тропическа гора, и могъщия океан, който господстваше над другата половина на хоризонта.
Едва когато навлезеше под вечно зеления дървесен покров, човек можеше да види по-голямата част от града. Ниските постройки, изградени от местен камък и чам, се разполагаха сред дебелите по десетина метра дървесни стволове. Свързваха ги едва забележими, постлани с каменни плочи просеки, а една широка алея лъкатушеше към брега. Слънчевите лъчи се процеждаха на снопове, във въздуха соленият дъх се смесваше със сладкия аромат на гората.
По-късно научих, че градът се простира върху площ от 200 квадратни километра и че човек може да вземе метрото докъдето поиска, при разстояния, които не можеше да бъдат извървяни пеша. Екологичният баланс на Трешолд бе грижливо уравновесен и поддържан така, че да напомня джунглата около града, като всички опасни и неудобни елементи бяха премахнати. Мощно отблъскващо поле държеше големите хищници на разстояние, както и онези насекоми, които не бяха необходими на растенията вътре в града.
Отидохме — някои на куц крак, други — на носилки -в най-близкото здание, което бе приемното отделение на болницата. Останалата й част се намираше под земята и заемаше трийсет подземни етажа. Всеки беше прегледан и му бе определена отделна стая; опитах да изпрося двойна за мен и Меригей, но не кандисаха.