Чувствах се изхабен физически, но все пак донякъде ми бе интересно да гледам как расте кракът. Белите нишки се превърнаха в кръвоносни съдове и нерви, първо висяха малко отпуснато, сетне дойдоха на мястото си, когато мускулатурата обви металната кост.
Свикнах да го наблюдавам как расте, затова гледката не ме отвращаваше. Но когато Меригей дойде да ме види, бях шокиран — тя бе на амбулаторен режим, макар че кожата на новата й ръка още не бе започнала да расте; изглеждаше като крачеща анатомична демонстрация. Преодолях обаче шока и тя ме посещаваше всеки ден за няколко часа. Играехме на нещо, разменяхме си клюки или тя просто седеше до мен и ми четеше, докато ръката й бавно растеше в пластмасовата си обвивка.
Когато разопаковаха крака ми и махнаха поддържащия механизъм, вече имах кожа от седмица. Беше ужасно грозен, без косми, мъртвешки блед и скован като метален прът. Но донякъде вършеше работа. Можех да се изправя на него и да се тътря насам-натам.
Прехвърлиха ме в ортопедията, за процедура по „изграждане на двигателни навици и пазене на равновесие“ — чудно определение за това бавно мъчение. Връзват те в една машина, която криви едновременно и стария, и новия ти крак. Новият се съпротивлява.
Меригей бе в съседното отделение, където методично извиваха ръката й. При нея сигурно е било още по-зле; изглеждаше съвсем изтерзана всеки следобед, когато се срещахме, за да идем горе и да подишаме чист въздух под пъстрата сянка.
С времето лечението губеше характера си на истинско изтезание и все повече се превръщаше в изнурителна тренировка. И двамата започнахме всеки ясен ден да плуваме около час в спокойните, защитени от силовата бариера води на морето. На сушата все още накуцвах, но във водата се оправях доста добре.
Единственото вълнуващо приключение, което имахме на Хевън — възбуждащо за нашите притъпени от боевете сетива — бе тъкмо в тези грижливо охранявани води.
Всеки път, когато се приземява космически кораб, се налага да изключват полето за част от секундата; иначе корабът просто ще рекушира от океана. Тогава от време на време се прокрадва по някое животно. Опасните сухоземни животни са прекалено бавни, за да го сторят. В морето обаче не е така.
Безспорният господар на океаните в Хевън бе едно грозно създание, което „ангелите“, в пристъп на оригиналност, бяха нарекли „акулата“. Но то би могло да глътне ято земни акули само на закуска.
Онова, което се промъкна тогава, беше средна на големина „бяла акула“; от дни се бе блъскала в стената на защитното поле, измъчвана от всичкия онзи протеин, които се плацикаше зад него. За щастие две минути преди полето да бъде изключено, се пускаше сирена, така че, когато тя се гмурна в защитените води, в тях нямаше никой. А звярът наистина се стрелна тъй бързо в безплодната си атака, че едва не изскочи на брега.
Съществото представляваше дванайсет метрова гъвкава мускулна маса с остра като бръснач опашка в единия край и купчина дълги колкото човешка ръка зъби в другия. Очите му, големи жълти глобуси, бяха издигнати на стълбчета на повече от метър над главата му. Устата му бе толкова широка, че когато бе отворена, човек можеше спокойно да се изправи в нея. И да си направи внушителна снимка за идните поколения.
Не можеха просто да изключат полето и да изчакат тази особа да си замине. Затова Комитетът по възстановяването организира ловна дружинка.
Не изпитвах особен ентусиазъм да се самопредложа за ордьовър на гигантската риба, но Меригей бе ловувала често с харпун като дете във Флорида и се запали много от предложението. И аз отидох с групата, след като се осведомих как щяха да ловуват; видя ми се достатъчно безопасно.
Тези „акули“ никога не нападали хора в лодка. Двамина, които имаха повече вяра в рибарските истории от мен, отплаваха до границата на защитното поле с гребна лодка, въоръжени само с половин теле. Изритаха месото зад борда и страшилото се озова там за частица от секундата.
Тогава настъпи моментът да се намесим и да се забавляваме. Бяхме двайсет и трима глупаци, застанали в очакване на брега, с плавници, маски, акваланги и до един въоръжени с копия. Копията обаче бяха страхотни, с реактивно задвижване и с островърхи високоексплозивни глави.
Хвърлихме се и заплувахме в редица под водата към хранещото се създание. Когато то ни зърна за пръв път, не ни нападна веднага. Опита се да си скрие храната, да не би някой от нас да се промъкне и да си похапне, докато „акулата“ се разправеше с останалите. Но всеки път, когато се опитваше да се гмурне надълбоко, се блъскаше в полето. И очевидно взе да му писва.