Накрая то просто остави телешкото, извърна се рязко и се устреми срещу ни. Страхотна гледка. В първата секунда изглеждаше голямо колкото кутре и се намираше далеч, в другия край на полето, а в следващия миг вече бе добило размера на съседа ми и продължаваше да се приближава шеметно.
Може би десет от копията го улучиха — моето не успя — и го разкъсаха на парчета. Но дори и след като едно точно или по-скоро късметлийско попадение отнесе част от главата му, заедно с едното му око, даже когато половината от тялото и вътрешностите му се носеха като кървав шлейф подире му, животното се стовари върху веригата ни и щракна челюсти около една от жените в групата, откъсвайки и двата й крака, преди най-сетне да му дойде на ум да умре.
Едва дишаше, когато я отнесохме на брега. Там ни чакаше линейката. Натъпкаха я с кръвен заместител и антишоков препарат и бързо я закараха до болницата, където оцеля, за да премине през агонията от порастването на два нови крака. Тогава взех решение да оставя лова на риби на останалите риби.
По-голямата част от престоя ни на Трешолд, след като лечението стана поносимо, бе доста приятна. Никакви военни порядки, доста четене и разни други занимавки. Ала пребиваването ни бе помрачено, защото за нас бе очевидно, че не са ни отписали от армията; бяхме просто строшена екипировка, която ремонтираха, за да я хвърлят отново в битката. Меригей и аз трябваше да служим още три години като лейтенанти.
Все пак крайниците ни бяха обявени за годни от лекарите, а ние разполагахме с шест месеца за почивка и възстановяване. Меригей я изписаха два дни по-рано, но остана да ме чака.
Спестяванията от заплатите ми възлизаха вече на 892 746 012 долара. За щастие не бях принуден да ги мъкна насам-натам под формата на бала пари; на Хевън използваха електронно разплащане, затова си носех богатството под формата на малка кредитна машинка с цифрово екранче. Когато купуваш нещо, набираш кредитния номер на търговеца и сумата автоматично се прехвърля от твоята в неговата сметка. Машинката имаше размерите на тънко портмоне и моята личност бе закодирана в нея с отпечатък от палеца ми.
Икономиката на Хевън съществуваше, благодарение на непрестанния поток от хиляди почиващи и възстановяващи се войници-милионери. Една скромна закуска струваше сто кинта, а стая за една нощувка — поне десет пъти повече. След като UNEF бе построил и притежаваше Хевън, бързотечната инфлация бе съвсем прозрачен и прост начин да приберат набъбналите ни спестявания и да вкарат парите ни отново в оборот.
Забавлявахме се отчаяно. Наехме аероплан и екипировка за къмпиране и със седмици изследвахме планетата. Имаше ледени реки, в които да поплуваш и оплетени джунгли, из които да пълзиш; ливади и планини, полярна пустош и пустини.
Бяхме напълно защитени от попълзновенията на околната среда. Можехме да спим голи по време на виелица (само нагласяхме индивидуалните си защитни полета), или пък да се откажем от полетата и да приемем природата такава, каквато е. По предложение на Меригей последното, което предприехме, преди да се върнем отново в цивилизацията, бе да изкачим един връх насред голата пустош, като преди това постихме с дни, за да се изострят сетивата ни (или да се притъпят възприятията ни, не съм много сигурен кое от двете), седяхме опрени гръб до гръб в изгарящата жега, наслаждавайки се на мързеливия ритъм на живота.
После — обратно в гъмжилото. Обиколихме всички градове на планетата, всеки от тях си имаше свой особен чар; най-накрая посетихме Скай, с намерение да прекараме остатъка от отпуска си там.
В сравнение със Скай всичко останало на планетата изглеждаше като бедняшки коптор. През четирите седмици, в които използвахме летящия купол на удоволствията за свой дом, аз и Меригей похарчихме поне по половин милиард долара. Играхме хазарт — понякога губехме по милион и повече долара на вечер — ядохме и пихме най-доброто, което планетата можеше да ни предложи, опитахме от всички услуги и продукти, които не бяха прекалено странни за очевидно архаичните ни вкусове. Всеки от нас разполагаше с личен прислужник, чиято заплата бе доста по-голяма от тази на генерал-майор.
Отчаяни забавления, както вече казах. Ако войната не променеше драстично своя ход, шансовете ни да оцелеем през следващите три години бяха микроскопични. Бяхме жертви на неизлечима болест, които се опитваха да поберат усещанията на цял един живот в половин година.