Оставаше ни утешението, че с колкото и къс отрязък от живота да разполагахме, поне щяхме да бъдем заедно. Кой знае защо никога не ми хрумна, че дори и това можеше да ни бъде отнето.
Наслаждавахме се на лек обяд на прозрачния „първи етаж“ на Скай и гледахме как океанът с плъзга под нас, когато дотърча вестовой и ни връчи пликовете. Бяха нашите заповеди.
На основание бойния ни опит и тестовете, които бяхме преминали на Хевън, Меригей бе повишена в чин капитан, а аз — в майор. Щях да командвам рота, а тя щеше да е първи заместник-командир.
Но в различни роти.
Тя трябваше да се присъедини към една нова рота, която се сформираше тук, на Хевън, а аз — да се върна на Старгейт, за „преподготовка и повишаване на квалификацията“, преди да поема командването.
Дълго време не можахме да произнесем и думица.
— Ще протестирам — процедих. — Не могат да ме направят насила командир.
Тя все още стоеше като онемяла. Това не бе просто раздяла. Дори ако войната свършеше и бихме отлетели към Земята, само с няколко минути разлика и с разни кораби, геометрията на колапсаровите скокове щеше да натрупа помежду ни десетилетия. И когато вторият пристигнеше на Земята, партньорът му най-вероятно щеше да е с половин век по-стар, а още по-вероятно — мъртъв.
Поседяхме известно време, без да докосваме изисканата храна, без да имаме очи за красотата около и под нас, погълнати един от друг и от двете парчета хартия, които ни разделяха с пропаст, широка и реална като самата смърт.
Завърнахме се на Трешолд. Направих възражение, но доводите ми бяха отхвърлени. Опитах се да прехвърля Меригей в ротата си, като мой помощник. Отвърнаха ми, че личният ми състав вече бил назначен. Изтъкнах, че повечето от тях навярно още не бяха родени. Няма значение, назначени били. Ще мине почти век, рекох, преди да стигна до Старгейт. Отвърнаха ми, че командването на Ударните сили планирало в рамките на векове.
Но не и в човешки рамки.
Оставаше ни да бъдем заедно един ден и една нощ. Колкото по-малко говорехме за това, толкова по-добре. Защото не ставаше дума само за изгубването на любовник. Меригей и аз представлявахме един за друг единствената нишка, свързваща ни с истинския живот, животът на Земята от осемдесетте и деветдесетте години. Не беше някаква извратена гротеска, която се стараехме да запазим. Отлитането на нейната совалка ми подейства като спускане на ковчег в гроба.
Изчислих орбиталните елементи на кораба й и времето на отлитане; открих, че ще мога да наблюдавам старта му от „нашата“ пустиня.
Приземих се на „нашия“ връх, където бяхме гладували заедно и, няколко часа преди изгрев, забелязах как над западния хоризонт се появи нова звезда, която блесна ярко и сетне избледня, отдалечавайки се, превръщайки се в една от многото близки звезди, сетне — в една от замъглените и далечни точици и накрая — в пустота. Застанах до ръба на върха и погледнах надолу към отвесния скалист склон и към неясните очертания на сякаш замръзналите вълни на дюните, на половин километър под мен. Седях провесил крака над пропастта, без да мисля за нищо, докато косите лъчи на слънцето не набраздиха дюните с примамливи светлосенки. Два пъти се размърдвах неспокойно, сякаш възнамерявах да скоча. Не го сторих, не от страх от болката или от отвъдното. Болката би била само една мигновена искра, а кончината ми -загуба единствено за армията. И това щеше да е окончателната им победа над мен — след като толкова години бяха управлявали живота ми, сега щяха да ме подтикнат към гибел.
Не, в крайна сметка за това си имаше тауранци.
МАЙОР МАНДЕЛА
2458 — 3143 г. сл. Р. Хр.
1.
Какъв бе онзи стар експеримент, за който ни разказваха в часовете по биология в гимназията? Вземаш един плосък червей и го научаваш как да плува в лабиринт. Сетне го размазваш и нахранваш с него друг глупав плосък червей и хоп! — глупавият червей също започва да плува през лабиринта.
В устата си имах гадния вкус на генерал-майор.
Всъщност, предполагах, че от моите години в гимназията насам сигурно бяха усъвършенствали методиката. Поради разширението на времето, разполагаха с цели 450 години за изследвания и развитие.
В заповедта ми се казваше, че на Старгейт трябвало да премина през „системно обучение и образование“, преди да поема командването на собствените си ударни сили. Както все още наричаха ротата.
При обучението ми на Старгейт не ми сервираха кълцани генерал-майори с майонеза. Всъщност три седмици не ми даваха нищо друго, освен глюкоза. Глюкоза и електричество.
Обръснаха тялото ми до последното косъмче, сложиха ми инжекция, от която се превърнах на парцал, прикрепиха към главата и тялото ми десетки електроди, потопиха ме в резервоар, пълен с оксидиран флуоровъглерод и ме закачиха към КУИСЖ. Което означава „Компютър за ускорено изучаване на ситуациите в живота“. С него не можеш да скучаеш.