Мнозинството жени не блестяха с особена красота, но и аз не бях в състояние да ги преценя обективно. Цяла година вече съхранявах целомъдрие — откакто се бях сбогувал с Меригей на Хевън.
Питах се дали някоя от тях не притежаваше и следа от атавистични наклонности. Някоя, която не би се надсмяла над ексцентричността на командира си. Абсолютно е забранено офицер да завързва сексуална връзка с подчинените си. Каква деликатна формулировка! Нарушаването на това правило се наказва с отнемане на заплащането и разжалване в чин редник, а, ако тази връзка влияе върху бойната ефективност на частта — с незабавна екзекуция. Ако всички правила на UNEF бяха нарушавани така небрежно и непрекъснато както това, тя щеше да е една много безгрижна армия.
Нито едно от момчетата не ми хареса обаче. Нямах и бегла представа как щяха да ми изглеждат след година.
— Ми-и-и-рно!
Това бе лейтенант Хилибоу. Благодарение на новите си рефлекси, не скочих на крака. Всички останали в залата се изопнаха.
— Името ми е лейтенант Хилибоу и съм вашия втори помощник.
На времето това бе длъжността първи полеви сержант. Беше сигурен признак, че армията съществуваше вече толкова отдавна, та започваше да се претрупва с офицери.
Хилибоу наистина изглеждаше като корав, професионален солдат. Навярно всяка сутрин, докато се бръснеше, крещеше заповеди пред огледалото. Но аз бях чел досието й и знаех, че бе влизала в бой само веднъж, при това само за няколко минути. Изгубила ръка и крак и досущ като мен отново бе призована в армията, след като бе преминала през тестовете, които ти дават да попълниш в клиниката по регенерация.
По дяволите, преди да преживее тази травма тя може да е била и твърде приятна личност; достатъчно мъчително е, дори когато ти израства само един крайник.
Пробутваше им обичайните сержантски пиперлия приказки от типа на „строго, но справедливо“: не ми губете времето с дреболии, спазвайте субординацията, повечето проблеми могат да бъдат решени до пето командно ниво.
Всичко това ме наведе на мисълта, че щеше да е добре, ако бях намерил време предварително да поговоря с нея. Командването на Ударните сили ни бе спешило за този сбор, защото на следващия ден трябваше да се товарим на кораба и затова можах да разменя с офицерите си само по няколко думи. Но те явно не бяха достатъчни, защото се оказа, че между мен и Хилибоу съществуваха доста различни представи по отношение на управлението на една рота. Вярно, че прякото ръководство бе нейна работа; аз само командвах. Но тя създаваше потенциална ситуация от категорията „добър тип — лош тип“, използвайки серия от команди, за да се изолира от хората с по-нисък от нейния ранг. Аз възнамерявах да не се държа чак толкова отчуждено и да отделям по един час всеки ден, в който войниците можеха да идват при мен с оплаквания или предложения, без разрешение на преките си началници.
И двамата бяхме заредени с една и съща информация по време на трите си седмици, прекарани в „кюпа“. Интересно, че бяхме стигнали до тъй различни заключения относно водачеството. Политиката на „отворените врати“, например, бе дала добри резултати в „модерните“ армии на Австралия и Америка. И изглеждаше особено подходяща за нашата ситуация, при която всички щяха да бъдат затворени в ограничени пространства с месеци, дори цяла година. Бяхме използвали тази методика на „Сангре и Виктория“, последният космически кораб, на който служих, и там тя успешно разслабваше напрежението.
Докато рецитирате речта си за организацията на вътрешния военен порядък, Хилибоу бе дала заповед „Свободно“; съвсем скоро щеше да им изкомандва „Мирно“ и да ме представи. За какво трябваше да им говоря? Възнамерявах да им кажа само няколко встъпителни думи, да обясня политиката си на „отворени врати“ и да ги предам на комодор Антопол, която да им съобщи това-онова за „Масарик — II“. Но май бе по-добре да отложа обясненията си, докато не поговоря надълго и нашироко с Хилибоу; всъщност най-добре щете да е тя да обясни тази политика на мъжете и жените, за да не си помислят, че ние двамата сме се хванали за гушите.
Спаси ме първият ми помощник — капитан Мур. Той нахлу през страничната врата (този тлъстичък метеор винаги тичаше), козирува чевръсто и ми подаде плика, в който се намираха бойните ни заповеди. Проведох шепнешком едно бързо съвещание с комодора и тя се съгласи, че нямаше да ни навреди, ако им съобщяхме накъде сме се запътили, макар че по принцип редовите войници „няма нужда да знаят“.