— Добре, благодаря ви, че ме окуражихте. Това бе главното, което исках да изясня… Мисля, че имате да довършвате доста неща, да се сбогувате и прочее. Нека да не ви задържам повече.
Всички се оттеглиха, с изключение на Чарли Мур. Двамата с него отидохме да се отдадем на прощален запой из офицерските клубове в сектора. Влязохме в дванайсет и може би щяхме да посетим всичките, но реших да поспя няколко часа преди сбора на следващия ден.
В един момент Чарли тръгна да ме сваля и го направи много учтиво. Надявам се отказът ми да е бил също тъй учтив — предположих обаче, че тепърва щях да натрупам доста опит в това отношение.
3.
Паякообразните конструкции на първите ни междузвездни кораби притежаваха своеобразна деликатна красота. Но след различни технологични подобрения се оказа, че структурната якост е по-важна от икономията на маса (някой от старите кораби сигурно ще се разтегли като акордеон, ако опитате с него маневра при ускорение от 25 g). Това се отрази и на дизайна им: изглеждаха бездушни, тежки, прекалено функционални. Единствената украса на нашия бе името му — „Масарик II“, изписано върху обсидиановня му корпус с убито сини букви.
Совалката ни прелетя покрай името по пътя си към товарния отсек; екип от мъже и жени, които изглеждаха съвсем дребни, работеше нещо по поддръжката на корпуса. Вземайки техния ръст като база за сравнение, можахме да преценим, че буквите на името бяха високи поне по стотина метра. Корабът бе по-дълъг от километър (1036,5 метра, съобщи латентната ми памет), с широчина около една трета от дължината (319,4 метра).
Това не означаваше, че щяхме да се разполагаме нашироко в него. Корабът носеше в търбуха си шест големи изтребителя с тахионни двигатели и петдесет робота-дрони. Пехотата бе сбутана в единия му ъгъл. Войната е територия на противоречията, казва Клаузевиц; имах чувството, че щяхме да подложим твърдението му на проверка.
Оставаха ни шест часа, преди да се потопим в ускорителните резервоари. Захвърлих сака си в тясната кабина, която щеше да бъде моят дом през следващите двайсет месеца, и тръгнах да проуча обстановката.
Чарли ме бе изпреварил и пръв се бе възползвал от привилегията да оцени качеството на кафето в офицерския салон на „Масарик II“.
— Жлъчка от носорог — изсумтя той.
— Все пак не е соя — отвърнах аз и го кусах внимателно. М-да-а, май че само след седмица вече щях да си мечтая за соята.
Стаята ни за отдих и развлечение представляваше кабинка с размери около три на четири метра, с метален под и стени, с кафе-машина и четящо устройство към библиотеката. Имаше и шест твърди стола и маса с клавиатура на нея.
— Готино местенце, а? — той разсеяно извика на четящото устройство индекса на заглавията. — Маса военна теория.
— Това е добре. За освежаване на паметта ни.
— Сам ли постъпи на обучение?
— Аз ли? Не. По заповед.
— Поне си имаш извинение. — Той изключи терминала и се загледа в потъмняващия екран. — Аз постъпих доброволно. Никой не ми каза, че ще се чувствам така.
— Аха. — Той нямаше предвид сложните ни морални проблеми, например за товара на отговорността и т.н. — Казват, че нещата се уталожват с отминаването на времето.
След всичката онази информация, с която те наблъскват; това постоянно, безмълвно нашепване.
— А, ето къде сте били.
Влезе Хилибоу и ни поздрави. Огледа набързо стаята и стана очевидно, че спартанското обзавеждане срещна одобрението й.
— Ще се обърнеш ли към ротата преди да влезем в ускорителните резервоари?
— Не, не виждам защо… е необходимо. Едва не казах „желателно“. Изкуството да наказваш подчинените си е твърде деликатно. Разбрах, че щеше да се наложи непрекъснато да припомням на Хилибоу, че не тя е командирът.
Или да си сменя отличителните знаци с нея. Да я оставя да изпита докрай радостта от командването.
— Събери, ако обичаш, взводните командири и преговорете процедурата по потапянето. По-късно ще проведем и тренировки за бързина. Но засега смятам, че войниците могат да си починат няколко часа.
Особено ако бяха махмурлии като командира си.
— Слушам, сър.
Тя се обърна и излезе. Малко се засегна, защото това, което я накарах да направи, влизаше в задълженията на младшите лейтенанти Райлънд и Ръск.
Чарли отпусна възпълното си тяло върху един от твърдите столове и въздъхна.
— Двайсет месеца на тази гадна машина. При това — с нея. По дяволите!
— Е, ако се държиш добре с мен, няма да ви настаня заедно.
— Благодарско. Завинаги ще бъда твой роб. Начиная от… ами, следващия петък. — Той се взря в чашата си и реши да не допива утайката. — Сериозно погледнато, тя наистина ще ни създава ядове. Как възнамеряваш да постъпиш с нея?