— Не знам.
Разбира се Чарли също се държеше непокорно. Но той беше моят първи заместник и не биваше да го наказвам. Пък и нали трябваше да имам поне един приятел.
— Може би ще омекне, след като потеглим.
— Сигурно си прав.
На практика ние вече бяхме на път, пълзяхме към колапсара на Старгейт с ускорение 1 g. Но това бе само заради удобството на екипажа; при безтегловност на мнозина им призлява. Същинското ни пътуване щеше да започне след като влезехме в резервоарите.
Салонът беше прекалено потискащ, затова Чарли и аз използвахме останалото време, докато все още свободното движение бе възможно, за да огледаме кораба.
Комодорският мостик наподобяваше компютърна зала; вече се бяха отказали от лукса на видеоекраните. Държахме се на почтено разстояние от Антопол и нейните офицери, които правеха последни проверки, преди всички да се намърдаме в ускорителните резервоари, поверявайки съдбата си на машините.
В навигационната все пак имаше илюминатор, дебел пластмасов балон, разположен отпред. Лейтенант Уйлямс не бе зает, операциите, които той трябваше да извърши преди скока, бяха напълно автоматизирани, и затова се зарадва като ни видя.
Почука с показалец по илюминатора.
— Да се надяваме, че при това пътуване няма да ни се наложи да го използваме.
— И защо?
— Прибягваме до услугите му само когато се загубим. — Ако ъгълът на навлизане в черната дупка бъде сгрешен само с хилядна от радиана, може да се окажем чак на другия край на галактиката. — В състояние сме да установим приблизително местоположението си чрез спектрален анализ на най-ярките звезди. Нещо като пръстови отпечатъци. Ако идентифицираме три от тях, можем да си изчислим координатите.
— И след това да открием най-близката черна дупка и да се върнем на курса — допълних аз.
— Тъкмо в това се състои проблемът. Сейд-138 е единствената черна дупка, която ни е известна в Магелановия облак. И знаем за нея, благодарение на подслушано противниково съобщение. Дори и да успеем да намерим друга черна дупка, ако се изгубим в Облака, няма да сме наясно откъде да навлезем в нея.
— Не думай!
— Но всъщност много е вероятно и въобще да не се изгубим — рече той с дяволито изражение. — Можем да се пъхнем в резервоарите, да се насочим към Земята и да отлетим с пълна мощност. Ще пристигнем на нея след три месеца корабно време.
— Разбира се — рекох аз. — Което означава 150 000 години напред в бъдещето.
При 25 g достигате до девет десети от скоростта на светлината за по-малко от месец. А оттам насетне вече сте в ръцете на Свети Алберт.
— Е, това му е неудобството — рече той. — Но поне ще разберем кой е спечелил войната.
Човек не можеше да не се запита колко ли народ бе изкръшкал от войната тъкмо по този начин. Имаше четирийсет и две пропаднали някъде ударни групи, за които нищо не се знаеше. Напълно възможно беше всички те да се носят сега в нормалното космическо пространство със скорост, близка до светлинната, и една по една през следващите няколко века да се появят на Земята или на Старгейт.
Ето подходящ начин да те обявят за безследно изчезнал, тъй като, след като излезеш от веригата колапсарови скокове, ще бъде вече невъзможно да бъдеш засечен. За нещастие последователността на скоковете се програмира от Командването на Ударните сили; щурманът на кораба се намесва в работата на компютъра само в случай, когато грешка в изчисленията ни набута в грешен „червеен тунел“ и изскочим някъде на майната си в космоса.
Чарли и аз отидохме да видим физкултурния салон, който бе достатъчно просторен, за да поеме десетина души наведнъж. Накарах го да състави разписание, така че, след като излезехме от резервоарите, всеки от нас да може да тренира по един час дневно.
Столовата бе съвсем малко по-голяма от салона — дори и на четири смени, храненето щеше да става плътно рамо до рамо — а салонът на редовия състав въздействаше на психиката дори по-депресиращо и от офицерския. Щях да си имам проблеми с настроенията на подчинените си далеч преди да изтекат двайсетте месеца.
Отсекът на оръжейниците се равняваше по размери на физкултурния салон, столовата и двете стаи за отдих, офицерската и на редниците, взети заедно. Не можеше да бъде и другояче, след като в последните векове се бе достигнало до такова огромно разнообразие от пехотинско въоръжение. Основният вид оръжие си оставаше бойният скафандър, макар той да бе много по-усъвършенстван от онзи първи модел, в който ме бяха набутали малко преди кампанията на Алеф-нула.