Времето, прекарано в „червеевия тунел“ при преминаването от един колапсар до друг, бе винаги едно и също, независимо от разстоянията помежду им. Когато учех физика, се смяташе, че времетраенето на колапсаровия скок е равно на нула. Но няколко века по-късно бе проведен сложен експеримент, чрез който се доказа, че скокът всъщност трае малка част от наносекундата. Това незначително наглед откритие наложи основен ремонт на физиката на колапсаровия скок; цялата проклета наука трябваше да се обръща с хастара навън, тъй като бе установено, че за да се стигне от точка А до точка Б, минавало известно време.
И физиците все още продължаваха да спорят по въпроса.
Но когато излязохме от Сейд-138 и отхвърчахме от колапсаровото й поле със скорост, равна на три четвърти от скоростта на светлината, ние си имахме далеч по-неотложни вътрешни проблеми. Нямаше как да разберем веднага дали тауранците ни бяха изпреварили. Изстреляхме програмиран дрон-сонда, който трябваше да направи предварителен оглед. Той щеше да ни предупреди, ако засечеше кораби в системата или откриеше някакви следи от тауранците из околните планети.
След като дронът бе вече изстрелян, ние се напъхахме в резервоарите и докато корабът намаляваше скоростта си, компютрите ни вкараха в триседмична обходна маневра. Нямаше никакви проблеми, освен дето три седмици са адски дълъг срок да стоиш обездвижен в резервоара; няколко дни след това всички се влачеха като престарели инвалиди.
Ако дронът бе изпратил съобщение, че тауранците вече са се появили в системата, ние веднага щяхме да слезем на 1 g и да започнем да разполагаме изтребители и дрони, снабдени с нова-бомби. Или изобщо нямаше да сме живи, за да го сторим: понякога тауранците прехващаха корабите ни само няколко часа след навлизането им в съответната система. Смъртта в резервоара навярно нямаше да е от най-приятните.
Трябваше ни месец, за да се върнем на две-три астрономически единици разстояние от Сейд-138, където дронът бе открил планета, отговаряща на изискванията ни.
Беше странна планета, малко по-малка от Земята, но с но-висока плътност. Не бе съвсем като криогенните дълбокозамразяваши фризери, каквито бяха повечето входно-изходни планети; това се дължеше както на топлината, излъчвана от нейното ядро, така и на факта, че „С“ Дорадус, най-ярката звезда в Облака, се намираше само на една трета светлинна година от нея.
Най-необикнонената й характеристика бе пълното отсъствие на собствена география. От космоса изглеждаше като леко повредена билярдна топка. Щатният ни физик лейтенант Гим се постара да изясни произхода й. Според него аномалната й, характерна повече за кометите орбита, навярно с причината, поради която тя се бе носила в междузвездното пространство като „планета-скитник“ през по-голямата част от живота си. Извадила е късмет, че не се е сблъскала с нито един метеорит, преди да попадне във владенията на Сейд-138 и да бъде заловена — принудена да съществува в обкръжението на всичкия боклук, който една черна дупка влачи около себе си.
Оставихме „Масарик II“ на орбита (той бе в състояние да кацне, но така щяха да се ограничат видимостта и времето за евентуалното ни оттегляне) и пренесохме строителните материали на повърхността с шестте изтребителя.
Беше приятно човек да излезе от кораба, въпреки че планетата не можеше да се нарече гостоприемна. Атмосферата й представляваше лек, студен ветрец от водород и хелий, тъй като дори по пладне бе толкова студено, че никаква друга субстанция не можеше да съществува в газообразно състояние.
„Пладне“ бе когато „С“ Дорадус се намираше точно над главите ни — мъничка, болезнено ярка искрица. През нощта температурите бавно падаха от около 25 до 17 градуса по Келвин, което ни създаваше проблеми, защото малко преди изгрев водородът започваше да кондензира и всичко ставаше толкова хлъзгаво, че не можехме да правим нищо друго, освен да седим и да чакаме зазоряването. При изгрев едва доловима, пастелна дъга внасяше единственото разнообразие сред чернобялата монотонност на ландшафта.
Почвата беше коварна, покрита с гранулки от замръзнал газ, които се носеха полска с безспирния анемичен бриз. Човек трябваше да върви бавно и разкрачен, за да остане прав; от четиримата, които щяха да умрат при строежа на базата, трима щяха да станат жертви на най-обикновени падания.
Хората не бяха доволни от решението ми първо да построим противокосмическата и периферната отбрана, преди да сме издигнали жилищните помещения. Но така си беше по правилата, а и освен това след един „ден“, прекаран на планетата, получаваха по два дни почивка на кораба — което, признавам, не бе кой знае каква щедрост, тъй като денонощията на кораба се състояха от 24 часа, а един ден на планетата от изгрев до изгрев бе дълъг 38,5 часа.