Базата бе завършена за по-малко от четири седмици и конструкцията й наистина бе забележителна. Периферията — кръг с диаметър един километър, се защищаваше от 25-гигаватови далекобойни лазери, които се насочваха и стреляха автоматично за хилядна от секундата. Те щяха да реагират на движението на какъвто и да е достатъчно едър предмет между периметъра на укреплението и хоризонта. Понякога, когато вятърът бе подходящ за това, а почвата — влажна от водорода, малките ледени гранулки се слепнеха и образуваха рехава снежна топка, която започваше да се търкаля. Не бе в състояние обаче да стигне далеч.
За да се осигури ранна защита, която да предвари противниковото настъпление, базата бе разположена в средата на огромно минно поле. Заровените мини щяха да реагират на достатъчно силно нарушаване на гравитационните им полета: един единствен тауранец би взривил мината, приближавайки се на двайсет метра до нея; всеки малък кораб на километър височина също би я детонирал. Мините бяха 28ОО на брой, повечето 100-микротонни ядрени заряди. Петдесет от тях бяха унищожително мощни тахионни устройства. Всичките бяха пръснати в груба окръжност, която се простираше на още пет километра отвъд ефективния обхват на лазерите.
Вътре в базата разчитахме на персоналните си лазери, на микротонни гранати и на тахионно-захранвани ракетомети, които още не бяха изпитвани в бой — по един на взвод. В краен случай около жилищните помещения щеше да се включи стазисното поле. Под неговия непроницаем сив купол имаше обикновено толкова палеолитни оръжия, че с тях можеше да спрем Златната орда, освен това бяхме скрили една спасителна лодка, в случай че изгубехме всичките си летателни апарати, а спечелехме битката. С нея дванайсет души можеха да издрапат обратно до Старгейт.
Не исках да се замислям продължително върху факта, че останалите оцелели трябваше да седят и да чакат, докато не ги освободи или новопристигнало подкрепление, или смъртта.
Жилищните и административните помещения се намираха изцяло под земята, за да бъдат защитени от преки попадения. Това обаче не служеше за повдигане на духа. Независимо от относителната безопасност, пребиваването извън сградите не се поощряваше, дори когато се касаеше за извършването на изнурителна или опасна работа. Не исках войниците да излизат на повърхността в свободното си време, както заради опасностите, така и поради административните главоболия непрекъснато да се проверява екипировката на влизане и на излизане и да се държи сметка кой къде е в момента.
Но накрая трябваше да клекна и да разреша на хората да излизат по няколко часа седмично. Нямаше нищо за гледане, освен безличната равнина и небето (доминирано през деня от „С“ Дорадус и през нощта — от огромния мъжделив овал на галактиката), но все пак бе нещо, особено ако дотогава си зяпал само стените и тавана от стопен камък.
Удоволствие бе да отидеш до периферията и да хвърляш снежни топки пред лазера; да метнеш колкото се може по-малка топка и въпреки това тя да задейства оръжието. Струваше ми се, че развлекателната стойност на този спорт бе равна приблизително на това да гледаш как капе кранът на една чешма, но от него нямаше никаква вреда, тъй като оръжията стреляха само навън, а и разполагахме с достатъчно излишна енергия. Пет месеца живяхме спокойно. Нови проблеми не възникнаха, а като пещерни хора ние се чувствахме къде по-безопасно, отколкото скачайки от колапсар на колапсар.
Когато Рудкоски монтира отново казана си, аз си затворих очите. Всичко, което разнообразяваше живота на гарнизона бе добре дошло, а разменните купони не само носеха на войниците алкохол, но бяха и нещо, с което можеше да се играе и хазарт. Поставих само две възбрани: никой не биваше да излиза навън, ако не бе напълно трезвен и никой нямаше право да продава сексуални услуги. Може би в мен бе заговорил пуританът, но и в този случай решението ми съответстваше на инструкциите. Мнението на специалистите бе разделено. Лейтенант Уилбър, офицерът-психиатър, бе съгласен с мен; съветниците-сексолози Кайджи и Валдес — не.
Но петте месеца на уютно отегчителна рутина така или иначе отминаха и след това се случи историята с редника Гробър.
По обясними причини в жилищните помещения не бе разрешено да се внася оръжие. Хората бяха така подготвени, че дори юмручен двубой можеше да се превърне в смъртоносен дуел, а нервите ни бяха доста изтънели. Стотина нормални люде навярно щяха да се хванат за гърлата само след едноседмичен престой в нашите пещери, но тези войници бяха подбирани един по един, според способността им да се спогаждат в ограничени пространства.