Тялото клокочеше, но звукът бе механичен, все едно че идеше от водопровод.
Тя изключи тока и пусна електродите, свали пръстена от ръката си и отиде да мушне ръце в стерилизатора. Джарвил започна да маже гръдния кош на Гробър с някаква ужасно миризлива течност.
Между двете изгаряния от електродите имаше малък червен белег. Почудих се какво означаваше той. Пристъпих да огледам отблизо врата на Гробър.
— Махни се, Уилям, не си стерилен — Даяна опипа прешлените на врата му, слезе малко по-надолу и направи разрез оттам до края на гръдната кост. Рукна кръв и Джарвил й подаде някакъв инструмент, който приличаше на голяма, хромирана ножовка. Отклоних погледа си, но нямаше как да не чуя, когато това нещо изхрущя в ребрата му. Докато се връщах на мястото си, тя поиска ретрактори и тампони. С ъгълчето на окото си видях, че работеше направо в гръдния му кош и че масажираше директно сърцето.
Чарли изглеждаше така, както аз се чувствах.
— Хей, Даяна, да не се преумориш.
Тя не отвърна. Джарвил донесе изкуствено сърце и й подаде две тръби. Даяна взе скалпела и аз отново извърнах поглед.
Половин час по-късно той бе все така безжизнен. Изключиха машината и го покриха с чаршаф. Даяна изми ръцете си от кръвта и каза:
— Трябва да се преоблека. Ще се върна след минута. Станах и отидох до кабината й, вратата й бе съседната. Трябваше да разбера. Вдигнах ръка да почукам, но тя така ме заболя, сякаш през нея премина ток. Почуках с лявата. Даяна отвори веднага.
— Какво… а, искаш нещо за ръката ли. — Бе полуоблечена и имаше отнесено изражение. — Помоли Джарвил.
— Не, не е за това. Какво се случи, Даяна?
— Е, ами… — тя навлече туниката си през глава. Гласът й бе приглушен. — Предполагам, че вината с моя. Оставих го за минута сам.
— И той се е опитал да се обеси.
— Точно така. — Тя седна на леглото, а на мен предложи стол. — Когато се върнах, той беше вече мъртъв. И Джарвил го нямаше, бях го пратила при Хилибоу, защото не исках да я оставя дълго без наблюдение.
— Но, Даяна… по врата му нямаше никакви белези. Никакви ожулвания, нищо. Тя вдигна рамене.
— Не го е убило обесването. Получил е инфаркт.
— Някой му е бил инжекция. Точно в сърцето.
Тя ме изгледа с любопитство.
— Аз го направих, Уилям. Адреналин. Обичайната процедура.
Човек получава такава червена точица, ако се отдръпне рязко от иглата на спринцовката, докато му слагат инжекцията. Иначе лекарството преминава през порите и не оставя белег.
— Беше ли умрял, когато му сложи инжекцията?
— Професионалното ми мнение е такова. Нямаше сърдечна дейност и пулс, не дишаше. Твърде малко заболявания имат подобни симптоми…
— Разбирам…
— Да не би нещо… какво има, Уилям? Или бях невероятен късметлия, или Даяна бе много добра актриса.
— Нищо. Ще отида да взема от Джарвил лек за тази ръка. — Отворих вратата. — Избави ме от маса неприятности.
— Така е — погледна ме тя право в очите.
Всъщност отървах се от една неприятност, за сметка на друга. Въпреки обстоятелството, че при кончината на Гробър имаше няколко непредубедени свидетели, тръгна упоритият слух, че съм накарал Док Алсивър да го ликвидира, защото не съм искал да се главоболя с военен съд.
Истината бе, че според Всеобщия военен кодекс Гробър изобщо не заслужаваше процес. Единственото, което трябвате да сторя, бе да река: „Ти, ти и ти. Изведете, моля, навън този мъж и го разстреляйте.“ И горко му на онзи редник, който откажете да изпълни заповедта.
Отношенията ми с войниците в известен смисъл се подобриха. Поне външно те демонстрираха по-голямо уважение към мен. Но подозирах, че отчасти това бе евтиното уважение, което един главорез получава, след като е доказал, че е опасен и непредвидим.
И така, новото ми прозвище бе „Убиеца“. Тъкмо бях свикнал вече с „Обратния дъртак“.
Базата бързо се върна към обичайната практика на тренировки и постоянно дебнене. Почти с нетърпение очаквах появата на тауранците, само и само всичко да свърши най-сетне по един или друг начин.
По съвсем очевидни причини войниците много по-лесно от мен се приспособиха към ситуацията. Те си имаха конкретни задължения, които трябваше да изпълняват, и предостатъчно свободно време за обичайното войнишко противодействие на скуката. Моите задължения бяха по-разнообразни, но ми носеха незначително удовлетворение, тъй като проблемите, които ме изстискваха бяха от типа „Поемам отговорността“. Другите решения, които не изискваха чак такава отговорност, се вземаха от по-ниските командни нива.
Никога не се бях интересувал особено от спорт или от някакви развлекателни игри, но сега се улових, че все по-често и по-често се обръщах към тях като към изпускателен клапан. За пръв път през живота си в тази ограничена, клаустрофобична обстановка, не можех да избягам в четенето или ученето. Затова фехтувах със сабя или тояга с другите офицери, потях се до премала на тренировъчните машини и дори държах въженце за скачане в кабината. Играех на шах с повечето офицери, но те обикновено ме биеха — когато спечелех, имах усещането, че ми отстъпват нарочно. Игрите на думи ми бяха трудни, защото говорех на един архаичен за тях диалект и те мъчно го разбираха. А не ми достигаше нито време, нито талант, за да се усъвършенствам и „модерния“ английски.