Вечната война

За известно време се оставих Даяна да ме тъпче с антидепресанти, но кумулативният им ефект бе плашещ — започнах да се привързвам към тях по начин, който в началото бе достатъчно недоловим, за да ме разтревожи — и именно затова ги спрях. Сетне ходих на психоаналитични сеанси при лейтенант Уилбър. Нищо не излезе. Макар той да знаеше всичко за моите проблеми по научен път, ние просто не разговаряхме на един и същ език; получените съвети относно любовта и секса в исторически смисъл бяха все едно аз да седна да поучавам един крепостник от четиринайсети век как да се държи със свещеника и господаря си.

А тук, в крайна сметка, бе коренът на проблемите ми. Бях сигурен, че щях да се справя с напрежението и разочарованията си като командир; с това, че съм затворен в една пещера с тези хора, които понякога изглеждаха съвсем малко по-неприятелски настроени от противника; дори и с това, че последващите събития щяха да доведат само до една мъчителна смърт в името на безполезна кауза. Щях да се справя с всичко, стига Меригей да бе с мен. И това чувство с течение на времето се засилваше все повече и повече.

Уилбър ме смъмри строго и ме обвини, че съм романтизирал положението си. Каза, че знаел какво е любовта; самият той се бил влюбвал. И сексуалната полярност на двойката нямала никакво значение. Добре, можех да приема, че самото понятие с било превърнато в клише от поколението на родителите ми (по мое време вярата в него вече бе разколебана). Любовта, твърдеше той, е крехко цвете; любовта е нежен кристал; любовта е неустойчива реакция с период на полуразпадане осем месеца. Глупости, отвърнах аз и го обвиних, че в културно отношение е с капаци на очите; трийсетте века на предвоенното общество ни учеха, че любовта е единственото тайнство, което трае до смъртта ни, та дори и след нея, и, ако той бе роден, а не излюпен в колба, щеше да разбере какво му говорех! След което Уилбър надяваше начумереното си, търпеливо изражение и започвате да ми повтаря, че съм станал жертва на собствената си сексуална фрустрация и на романтичните си заблуди.

Обръщайки сега поглед назад, към миналото, си мисля, че добре си прекарвахме в спорове един с друг. Но да ме излекува — не можа.

Имах си нов приятел, който непрекъснато седеше в скута ми. Беше котаракът, който притежаваше таланта да се крие от хората, които харесват котки, и да се залепва за онези, които имат проблеми със синузита или просто не обичат промъкващите се край тях малки животинчета. Но помежду ни имаше нещо общо, тъй като, доколкото знаех, това бе единственото хетеросексуално мъжко животно в цялата обозрима околност. Естествено той бе кастриран, но при стеклите се обстоятелства това нямаше значение.

6.

От деня, в който започнахме изграждането на базата бяха минали точно 400 дни. Седях зад писалището си и изобщо не се занимавах с новото разписание на дежурствата, съставено от Хилибоу. Котаракът бе в скута ми и мъркаше силно, макар да не го галех. Чарли се бе разположил на стола си и четеше нещо на монитора. Телефонът иззвъня, обаждаше се комодорът.

— Те са тук.

— Какво?

— Казах, те са тук. Един таурански кораб току-що изскочи от колапсаровото поле. Скорост 0,8 от светлинната. Намаляване на ускорението — приблизително 30 g.

Чарли се бе привел напред.

— Кога ще започнете преследването? — попитах и пуснах котката на пода.

— Веднага щом затворите телефона.

Затворих и отидох до логистичния компютър, който бе „близнак“ на този на „Масарик II“ и имаше пряка линия за обмен на данни с него. Докато набирах цифровия код, Чарли се зае с визуалния дисплей.

Дисплеят представляваше холографски екран с площ около един квадратен метър и половин метър в дълбочина, и бе програмиран да показва позицията на Сейд-138, на нашата планета и на още някой и друг метеоритен камънак в системата. Зелени и червени точки сочеха местоположението на нашите и на тауранските кораби.

Според компютъра минималното време, необходимо на тауранците, за да снизят скоростта и да довтасат на тази планета, щеше да бъде малко повече от единайсет дни — при максимално ускорение с последващото му намаляване през цялото време, по най-късия курс; можехме да ги прехванем и да ги размажем като мухи върху стената. Но и те като нас бяха в състояние да променят произволно посоката на полета си и степента на ускорение. Основавайки се на стари данни от поведението на противника при неколкостотин подобни случая, компютърът ни даде следната таблица за вероятните срокове:

	Дни до контакт	Вероятност
	11	0,000001
	15	0,001514
	20	0,032164
	25	0,103287
	30	0,676324
	35	0,820584
	40	0,982685
	45	0,993576
	50	0,999369
Среден показател:	28,9554	0,500000