Те еднакво добре определяха траекторията и с гранатомета, който бе далеч по-удобно оръжие от преди. Вместо да изстрелва само гранати от един микротон със стандартен пропулсивен заряд, сега той имаше вече четири различни заряда и избор от гранати от по един, два, три или четири микротона. А за съвсем близък бой, когато ставаше опасно да се използват лазери, пълнителят му можеше да се свали и да бъде зареден със „сачми“. Всеки изстрел разпръскваше разширяващ се облак от хиляди миниатюрни стрелички, които причиняваха моментална смърт на пет метра разстояние, а на шестия метър се превръщаха в безвредна пара.
Тахионният ракетомет изобщо не изискваше сръчност. Трябваше да внимаваш единствено при стрелба да няма хора зад гърба ти; реактивната струя бе опасна на няколко метра зад пусковата тръба. Иначе само вкарваш целта в кръстчето на прицела и натискаш бутона. Няма нужда да се безпокоиш за траекторията; ракетата си лети по права линия и достига максималното си ускорение за по-малко от секунда.
Забавлението да разорават ландшафта с новите играчки повдигна духа на бойците. Но ландшафтът не отговаряше на огъня. Независимо колко впечатляващи бяха оръжията, ефективността им щеше да зависи от това с какво щяха да отвърнат тауранците. Една гръцка фаланга може да изглежда много внушително, но няма да струва и пет пари срещу един единствен боец с огнехвъргачка в ръце.
А както и при всяко друго сражение, поради разликите във времето, породени от пътуванията, беше невъзможно да се разбере с какъв вид оръжие щяха да разполагат те. Можеше даже и да не бяха чували за стазисно поле. Или биха могли само да изрекат някоя вълшебна дума и ние да изчезнем.
Когато Чарли се обади и ме помоли да се върна по спешност, бях навън с четвърти взвод и се занимавахме със стопяване на камъни. Оставих командването на младши лейтенант Хеймоф.
— Още един ли?
На холографския дисплей нашата планета изглеждаше сега като грахово зърно, на около пет сантиметра разстояние от кръстчето, което бележеше местоположението на Сейд-138. По дисплея бяха пръснати четирийсет и една червени и зелени точки; 41-и номер бе разшифрован като таурански крейсер 2.
— Обади ли се на Антопол?
— Да. — Той изпревари следващия въпрос. — Ще мине почти цял ден, докато съобщението стигне дотам и отговорът се върне.
— Досега никога не се е случвало да изпратят втори кораб — рекох, но, разбира се, Чарли знаеше това.
— Може тази черна дупка да е особено важна за тях.
— Така изглежда.
Следователно бе почти сигурно, че щяхме да се бием на земята. Дори ако Антопол успееше да ликвидира първия крейсер, тя нямаше да има равни шансове да се пребори с втория. Едва ли щяха да й стигнат изтребителите и дроните.
— Не бих искал сега да съм на мястото на Антопол.
— Тя просто ще поеме удара първа.
— Хм. Ние тук се намираме в доста удобно укритие.
— Остави тези приказки за бойците, Уилям. Той промени мащаба на дисплея така, че на него се виждаха само два обекта: Сейд-138 и новата червена точка, която пъплеше бавно.
Следващите две седмици прекарахме в наблюдение на премигващите точки. А когато човек знае как и накъде да гледа, може да излезе навън и да види следното: ярко бяло петънце, което изгасва за около секунда.
В тази секунда избухналата нова-бомба е развила над милион пъти мощността на единтигаватов лазер. Тя образува миниатюрна звезда с диаметър половин километър, гореща като сърцевината на слънцето. Поглъща всичко, до което се докосне. Радиацията в близост до взрива може непоправимо да съсипе електрониката на един кораб — два изтребителя, един наш и един техен, очевидно бяха постигнати от такава участ и безмълвно се понесоха извън системата с постоянна скорост и без двигатели.
В предишните етапи на войната ние бяхме използвали още по-мощни нова-бомби, но дегенериралата материя, с която си служехме за направата им, бе нестабилна в големи количества. Бомбите проявяваха тенденция да експлодират още докато са на борда на кораба. Очевидно и тауранците имаха същия проблем — или пък бяха копирали процеса от самите нас — защото и те бяха намалили мощността на нова-бомбите — използваха вече по около сто кила дегенерирала материя за заряд. Употребяваха ги също като нас: преди да достигне целта, бойната глава се разделяше на десетки части, от които само една бе същинската нова-бомба.
Може би след като се разправеха с „Масарик II“ и кортежа му от изтребители и дрони, щяха да им останат няколко нова-бомби. Така че навярно само си губехме времето с учебни стрелби.
В съзнанието ми се прокрадна мисълта, че можех да събера единайсет души и да се качим на изтребителя, който бяхме скътали безопасно в стазисното поле. Той бе програмиран да ни отведе обратно на Старгейт.