Стигнах дори до там да съставям наум списъка на единайсетте, в стремежа си да определя кои ще са тези единайсет, които означават за мен повече от останалите. Анализът ми приключи с това, че шест места останаха незаети.
Отхвърлих обаче мисълта за бягство. Имахме известен, даже дяволски добър шанс, макар и срещу един напълно въоръжен крсйсер. Нямаше да им бъде лесно да ни хвърлят нова-бомба толкова близо, че да попаднем в смъртоносния й радиус.
Освен това, щяха да ме екзекутират за дезертьорство. Тогава защо да си давам зор?
Духът ни се повиши, когато един от дроните на Антопол унищожи първия таурански крейсер. Освен летателните съдове, предназначени за планетарна защита, тя все още разполагаше с осемнайсет дрона и два изтребителя. Макар и непрестанно атакувани от петнайсет вражески дрона, те се насочиха, за да прехванат втория крейсер, който по това време беше само на няколко светлинни часа разстояние.
Единият от чуждите дрони улучи Антопол. Спомагателните й кораби продължиха атаката, макар че от това вече нямаше особена полза. Един от изтребителите ни и три дрона напуснаха панически битката с максимално ускорение, преминаха над планетата по еклиптиката и не бяха преследвани. Гледахме мрачно как противниковият крейсер се върна малко назад, за да се подготви за боя с нас. Изтребителят ни се бе насочил обратно към Сейд-138, за да се спаси. Никой не винеше екипажа му. Тъкмо обратното, изпратихме им пожелание за щастливо завръщане; но естествено, те не ни отговориха, бяха се напъхали в ускорителните резервоари. Ала нашата радиограма щеше да се запише при тях автоматично, тъй че все някога щяха да я прочетат.
На противника му бяха необходими пет дни, за да се върне отново към планетата и да се установи уютничко на стационарна орбита от другата й страна. Ние се подготвихме за неизбежната първа фаза на сражението, която щеше да е въздушна и да се води напълно автоматизирано — техните дрони срещу нашите лазери. Поставих група от петдесет мъже и жени в стазисното поле, в случай, че някой от дроните успееше да пробие отбраната ни. Всъщност, това бе излишен жест; противникът можеше просто да си седи, да ги чака търпеливо да изключат полето и в следващия миг да ги изпече живи.
На Чарли му хрумна щура идея, която едва не приех.
— Можем да минираме базата.
— Какво искаш да кажеш? — попитах. — Та тя е минирана на двайсет и пет километра околовръст.
— Не, нямам предвид разните мини и тям подобни наоколо ни. Имам предвид самата базата, долу, под земята.
— Давай нататък.
— В изтребителя има две нова-бомби — той посочи стазисното поле, от което ни разделяха двеста метра разхвърляни камънаци. — Можем да ги донесем тук, да ги настроим на дистанционно управление и сетне всички да се скрием в стазисното поле и да чакаме.
Предложението бе донякъде съблазнително. Така щях да се освободя от отговорността да вземам решения и да оставя всичко на случайността.
— Не мисля, че това ще сработи, Чарли.
Той май се засегна.
— Разбира се, че ще сработи.
— Не, гледай сега. За да спечелим наистина, всички тауранци, всички до един, трябва да се намират в смъртоносния радиус на бомбата, преди тя да се взриви. След като веднъж пробият отбраната ни, те обаче няма да ни нападнат вкупом. Най-малко пък, ако базата изглежда напусната. Ще заподозрат нещо и ще изпратят разузнавателна група. И след като авангардът им взриви бомбите…
— Ще се окажем пак там, откъдето започнахме. Само че без базата. Съжалявам.
Вдигнах рамене.
— Това бе просто една идея. Продължавай да мислиш, Чарли.
Отново насочих вниманието си към дисплея, където се разиграваше неравната космическа война. Съвсем логично противникът се стремеше да унищожи висящия над главата му изтребител, който осъществявате планетарната ни защита, преди да се заеме с нас. Изглежда единственото, което ни оставаше, бе да наблюдаваме как червените точки пълзят около планетата и се опитват да отбележат попадение. Дотук пилотът на изтребителя успяваше да унищожи всички приближили го дрони; засега врагът не беше пратил свой изтребител срещу него.
Бях предоставил на пилота възможността да управлява пет от наземните лазерни установки в нашия периметър. Но и те не можеха много да му помогнат. Един гигаватов лазер изстрелва милиард киловата в секунда на разстояние от сто метра. На хиляда километра височина обаче мощността на лъча намалява до десет киловата. Би могъл да нанесе известно поражение, ако улучи някой оптичен сензор или поне да пообърка малко нещата.